Забрави го, намрази го!

Всички знаем какво е. Освен изключителните късметлии, които още от първия път нацелват споделени щастливи чувства и които са примерно девет човека от цялото земно население. На останалите 6 милиарда поне веднъж ни се е налагало да преодоляваме несполучлива любов. Красива или грозна, несподелена или загубена – няма значение. Такава, която мокри очите ни, изсушава желанието ни за живот и кара сърцата ни да вибрират всеки път, когато и телефонът вибрира.

А най-лошото е, че докато се намираме в тъжния филм, саундтракът на приятелите ни често е отвратителен. Едни и същи парчета, които лесно се пеят под формата на съвети, но едва ли изпълнителите им някога са успявали да ги спазят в собствения си любовен живот. Изтъркани, дразнещи, невъзможни. И това, което искам да подчертая – просто ненужни. Сериозно, по-добре си слушайте плейлистата с прерязващи вените ви балади, отколкото да се опитвате да следвате тези "добронамерени" рецепти на страничните наблюдатели!

Забрави го, намрази го!
Според заобикалящите ни философи това ставало чрез потискане на хубавите спомени и извикване в съзнанието на всички лоши моменти, когато се сетим за "вредния" си човек. Според мен съзнанието на уравновесената личност не би трябвало да функционира по такъв начин. То отказва да мрази хората, които обича. Иска тези хора да бъдат щастливи и свободни да обичат когото си искат. Защитава хората, които обича, не ги обвинява за всичко. Просто обича хората, които обича.

Не му се вижда никак логично да мрази хората, които... обича? По-нормално му се струва изказването на д-р Хаус. Въпреки пословичните си цинизъм и арогантност, той казва: "Не, между любовта и омразата няма тънка граница. В действителност, между любовта и омразата има цяла Велика китайска стена с въоръжен караул на всеки 6 метра”. Кои сме ние, че да противоречим на чаровния лекар?

"Да продължаваш да го обичаш е саморазрушително” – продължават заобикалящите ни философи. Аз пък ще ги попитам: какво самоизграждащо (и въобще изграждащо) има в това да се пълним с омраза, вместо с любов? Толкова ли практично-битови са нещата - единствената цел на обичането е да му се отвръща със заедност; ако ли не - забравяне чрез намразване. Не може ли обичането да бъде красиво и полезно самò по себе си, без значение какво получава или не получава в замяна? Все ми се струва, че силните чувства не са просто въздух под налягане, а енергия, достатъчно силна, за да дава реални резултати. Мисля, че цари масова заблуда относно резултатите, обаче. Защо изходът от любовта ни към някого трябва задължително да се състои в това да го принудим да ни обича? Или още "по-важното" - да бъде с нас. Ако не го направи, значи не заслужава чувствата ни и можем да си ги вземем обратно. Не съм съгласна. Щом обичаме истински, то човекът си го е заслужил по някакъв начин. И не ни остава нищо друго, освен да му изпращаме мислено красивата енергия от тази любов.

Бори се за любовта си!
Другата крайност – мнението, че човек може да обича само веднъж и задължително трябва да се бори за любовта си. Добре, но ако вече сме влюбени, а отношенията не са хармонични? Защо да не обичаме пак? Ако любовта ни е била толкова истинска, колкото сме твърдяли, тя никога няма да си отиде. Не е казано, че трябва да обичаме някой друг. Но не е казано и че не можем да обичаме още някого, давайки възможност за спокоен живот на всички участници. Ако истински ни е грижа за любимия ни човек, но не съумяваме да му създадем щастие, ще го оставим в чужди ръце и ще се молим те да успеят.

И какво означава да се бориш за любовта си? Никой ли не се сеща, че има разлика между това да воюваш за човека, когото обичаш и да воюваш срещу човека, когото обичаш. Не трябва да се вкопчваме с клюн и нокти. Смятам, че други части от птичата анатомия са по-подходящи. Да подарим криле, например. Да разрешим полет и на собствената си изтерзана душа. За щастието ни в живота (съответно, и за цялостното ни здраве), необходимата доза егоизъм има много по-голямо значение от това дали пушим или се храним здравословно.

Обикновено се иска повече сила на духа, за да пуснем, отколкото да се борим. За да обичаме в пожеланията си на раздяла, вместо да мразим. Именно тази способност ни превръща във вътрешно красиви жени. Рано или късно, любовта сама ще спре да боли. Дори да отнеме време - важното е очите ни да блестят, без значение дали от щастие, или от сълзи. Можем да обичаме и сами. Да, не е съвсем приятно, но ни извайва в прекрасни хора, които ще си заслужат качествена любов. По-вероятно е щастието да ни се случи, ако не превръщаме всичко преди него в омраза!