"Мога, мога, мога..."
Колко пъти ви се е случвало да го повтаряте, докато наистина успеете да се справите с ОНОВА нещо, за което всички са ви казвали, че е непосилно за жена, камо ли сама? Моментът със самооценката е възлов, когато човек се намира в кризисни житейски ситуации. А тя се повишава именно като се изправяме пред такива предизвикателства.
Сглобяването на 2 трикрилни гардероба и носенето на матрак 120/200 до третия етаж ме научиха, че в живота на една жена мъжете могат да бъдат и украшение. Разбира се, на пръв поглед не изглеждаше наложително да правя всичко това абсолютно сама. Но трудно ще разкажа с думи удоволствието и гордостта, които изпитах, когато се справих. Признавам, че за слагането на вратичките получих сериозна помощ. Де факто аз само ги придържах, докато чифт сръчни ръце завиваха пантите.
С две думи – върхове много. Покорявайки ги и вдигайки летвата на собствените си възможности, получавам повече от криле. Установих, че съм достатъчно силна и сръчна, за да се справям с приети за мъжки дейности. Както и, че имам прекрасни приятели в моментите, в които нямам повече сили да се правя на "мъжко момиче".
Ежедневието на самотен родител непрекъснато ме изправя пред предизвикателството да надскачам себе си. Имам чувството, че животът ми стана в пъти по-динамичен и организиран. А аз самата – тройно по-самокритична и изискваща.
Понякога сякаш чувам как вътрешният ми глас ме строява и навиква, как ми казва, че за да имам време за децата не бива да изоставам със служебните графици, че вече не мога да си позволявам да нося работа у дома, защото няма кой друг да обърне внимание на малките ми човеци, които жадуват за прегръдки и разговори.
Уча се да казвам "Не". По принцип много рядко мога да отказвам каквото и да било на хората. Независимо дали са ми близки, или ги срещам току-що. Всяко малко постижение в тази насока всъщност бележи огромна крачка за мен.
Връщайки лентата назад, си давам сметка, че съм допускала тези намеси в личното си пространство, за да се спася от самотата у дома. Не физическата, а емоционалната. Дадох си сметка, че с бившия ми мъж отдавна бяхме изгубили желание да споделяме каквото и да било от ежедневието си. Стандартните разговори за децата и програмата им за следващия ден, за това дали на някой от двама ни му се налага да закъснее и толкова.
Колегите ми бяха свикнали, че мога да поемам работа от къщи по всяко време и съм стояла пред компютъра и до 2 през нощта. Тогава не ми пречеше. Напротив – беше ми забавно, защото все някой висеше с мен в разните комуникатори и времето минаваше в закачки.
Към днешна дата отчитам, че това ме е направило зависима от хората около мен. Остана ли сама за кратко, се чувствам изоставена. При това не говоря за "сама" във физическия смисъл. Ако няма никой във фейсбук или скайп, ако не мога да вдигна телефона и да си поговоря с някого, изведнъж усещам празнота. Сега се уча да я запълвам със себе си. Със собствените си желания, хобита и интереси. При това без да се налага да давам обяснения защо точно в този момент съм решила да правя еди какво си.
Уча се, че когато съм решила да прекарам някакво време, занимавайки се с нещо, което е важно за мен, всички разговори и нечии чужди желания могат да почакат. Струва неимоверни усилия да кажа "А можеш ли да ми звъннеш след около час?" или "Сега не мога да говоря, нека се чуем утре след 14 часа." Сигурно за повечето от вас това е ежедневие и дори не се замисляте, когато става въпрос за вашето време и пространство. Но до съвсем скоро, аз съм ставала и съм тръгвала в полунощ, защото са ме помолили за помощ. При това напълно непознати хора.
Да, сама съм избрала да отделям част от времето си, за да помагам в специфична социална сфера, но от колегите ми аз съм единствената, която не си изключва телефона нито нощем, нито през почивните дни.
В новия живот на Лора, обаче, нещата стоят по друг начин. Няма на кого да оставям децата по нощите и просто отказвам ангажименти след 21 вечерта. В началото всяко "Не" ме изпълваше с вина. Сега вече знам, че хората не само, че не ми се сърдят, а и не очакват да хукна по нощите. Да, не съм спряла да им помагам, но се уча да поставям децата си и себе си на първо място. И като се замисля, това е най-високият връх след развода ми, който все още не съм успяла да изкача напълно.
И, като става въпрос за дребни и не чак толкова дребни емоционални и лични върхове, не мога да пропусна и изкачването на един съвсем реален планински такъв. Както и нощуване на палатка. Това са част от дейностите, за които не можех да мисля, докато бях омъжена. А сега ми се случват, като с тях вървят емоции, равняващи се на онези, които имат децата, когато за пръв път ги заведем на цирк, или в зоологическата градина.
В коментарите към предходния епизод някой беше споменал, че не иска уроци от мен. Аз и не претендирам да давам такива. Обяснявам какви са моите с оглед на ситуацията, в която се намирам. Защото как ще възприема живота си на разведен, зависи само от конкретния човек и начина, по който ще постави собствената си житейска ситуация пред самия себе си.
Докато пиша това, съм изправена пред поредното предизвикателство, което преживявам за пръв път в живота си. Разбира се, ще ви разкажа за него. Само да приключи успешно (тук си стискам палци с усмивка).
Ще ми се, за разнообразие, този път в коментарите да кажете какви са вашите лични малки и големи върхове. От една страна съм любопитна, а от друга – ще ви усмихне. За мен това се оказа много добра терапия. Защото, когато нещата се синтезират и появят черно на бяло, виждаш, че имаш не едно и две постижения, които си пренебрегвал. И именно заради тях изглеждаш смел или успял в очите на околните. Но не и в собствените си. Всички сме склонни да се подценяваме, а от това основно губим.
Най-хубавото е, че когато умеем да виждаме собствените си успехи, признаваме по-лесно и тези на околните.
Пожелавам ви върхове! За по-лесно започнете от планинските. Току-виж се засечем някъде. Защото аз продължавам. Светът е пълен с прекрасни преживявания :)
За да следите "Дневникът на една разведена жена", станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 47 | 0 |
