През септември, който официално е обявен за Световен месец за борба с детския рак, попаднах на един покъртителен блог. Майката на безнадеждно болния Тай ден след ден описва смелата борба за живот на момченцето си. Описва борбата на цялото семейство, разкъсвано от колебания дали да задържи детето още малко на този свят, чрез травмиращи интервенции, или просто да го пусне да си отиде.
Дълго обмислях дали да ви разкажа тяхната тъжна история. Най-тъжната история на света, която въпреки всичко полагаше неистови усилия да запази искрица надежда. Обмислях го, защото темата е по-лична и деликатна от всичко останало, което мога да си представя. Колебаех се, не исках да плача повече. Не исках да разплаквам и вас.
Но реших, че не е правилно да се интересуваме от трагичната съдба на децата единствено, когато срещу тях е извършено някакво престъпление. Когато можем да обвиняваме и да отмъщаваме. Понякога съдбата просто постъпва неразбираемо за нас и никой не е виновен. Можем да се опитаме да спасим тези деца, но ако не успеем, ни остава единствено да ги изпратим подобаващо от нашия свят. И да направим всичко по силите си, за да убедим близките им да продължат собствения си живот.
Реших, че вероятно и в България има много хора, които по една или друга причина имат нужда от тази история. Останалите могат просто да спрат четенето дотук. Защото когато отново се завърнах в блога за Тай, ме блъсна фаталната новина за неговата смърт на 17 октомври. Бях закъсняла с няколко дни. И този факт ме накара още по-силно да осъзная, че когато нечия чужда трагедия достигне до нас, не трябва да се колебаем в реакциите си. Трябва да действаме решително, ако ще и единствените ни опции да се свеждат до възможността да изпратим положителни мисли за изцеление. Или писмо за подкрепа. Или парична сума, която да помогне на друго дете, все още разполагащо с шанс за лечение.
Тай с малкото си братче"На 4 октомври 2007 Тай Луис Кембъл дойде на този свят и животът ни се промени завинаги - просто ей така. Преди това не бяхме познавали такава любов. По-късно, на 11 август 2010, животът ни отново се промени завинаги. В основата на черепа му беше намерено странно образувание, след което Тай бе диагностициран с екстраренален рабдоиден тумор - много рядък и агресивен вид рак", така започва блога си Синтия Зимба, майката на детето.
Тя споделя, че писането и споделянето с хора по цял свят ѝ помага да преживее целия ужас. Хората по цял свят, които от своя страна четат публикациите и плачат с тях, признават - всичко това им е помогнало да се осъзнаят и да започнат да обръщат повече внимание на децата. Свои и "чужди". Многократно са се организирали глобални верижни молитви за живота на "СуперТай" - така го наричат всички. Защото на злокобната вест, че ще умре, той е отговорил с "Така ли?", след което е продължил да показва впечатляващата си жажда за живот. Само за "365 дни на рак" детенцето преминава през "167 нощи в болнично легло; 16 операции; 44 дни радиационна терапия"; непослушната му руса косица започва да окапва заради химиотерапията; мама и татко се опитват да му обяснят, че ще се превърне в истински ангел. И въпреки всичко това, СуперТай продължава да обича света. Да се усмихва.
За съжаление, животът не му отговаря с усмивка. На 16 октомври Синтия е написала най-трогателните и болезнено откровени думи, които можем да прочетем:
"Днес за Тай беше ден на почивка. Не беше усмихнат ден. Беше облян в гореща пот, неприятен, изгарящ от треската ден. Тай се чувстваше ужасно и чух Лу (бащата на детето - бел.ред.) да му шепне: "Толкова, толкова съжалявам, Тай. Опитвахме толкова много. Всички тези лекарства, които пиеше, и всичките операции. Наистина искахме да помогнат. Ти беше толкова смел. Толкова съжалявам." И аз съм мълвила същите думи хиляди пъти.
Всички ни питат как сме. Истината е, че обикновено сме добре, защото сме твърде заети да се грижим за Тай... Но в дни като този чувстваме, че го предаваме. Гледаме го на дивана и се чуваме как споделяме най-брутално искрените си мисли. Как искаме да ни напусне, за да може най-сетне да се почувства добре. За да свърши този кошмар за него. Ние също ще получим едно чувство за свобода, с което няма да знаем какво да правим... Липсата на Тай ще бъде толкова тежка и толкова разрушителна - не знам как с Лу ще я преживеем.
С най-рационалните си гласове казваме, че искаме битката да приключи. Казваме си един на друг, че сме готови да освободим Тай. Но веднага, щом има проблем, разбираме, че това може наистина да се случи. Че може би чудото Тай да скочи от дивана съвсем излекуван просто не присъства в картите?!?...
Ръцете и краката му бяха студени. Казвала съм ви вече какво съм чела за тези симптоми - те са знак, че тялото се бори наистина тежко, за да запази живота си... Говорих с доктори и сестри. Разбрахме се да изчакаме, тъй като с Лу не искаме вече да водим Тай в болница. Той не иска да бъде там. Ние не искаме да бъде там. И се страхуваме, че ако още веднъж стъпи на онова място, ще трябва да си тръгнем без нашия син. Докторът не отрече този вариант...
Лека нощ. Утре ще бъде усмихнат ден. Чувствам го."
"Утре" в блога се появява единствено съобщение с датите на раждане и смърт на малкия Тай Луи Кембъл. Но ден по-късно, неутешимата Синтия събира сили да разкаже за последните му мигове на Земята:
"Тай Луис Кембъл вече го няма, но неговата история продължава. Това е нашето обещание към него. Въздействието му върху околния свят придава толкова смисъл на краткия му, но вдъхновяващ живот. Неговият извисяващ се дух ще продължава да подклажда огън в сърцата ни, а непознатите по света ще продължават да се влюбват в момчето, което се бори толкова храбро. Малкото момче, което го болеше толкова много, но успяваше да показва по-голяма, по-широка усмивка и от най-здравите деца.
Треската на Тай така и не отмина... На сутринта, докато той продължаваше да спи, седях с майка ми и накрая чух как думите излизат от устата ми: "Мисля, че Тай ще умре днес." Не исках да знам това, не исках да го чувствам, но знаех.
Цяла сутрин влизах и излизах от стаята, защото не исках Тай да ме чуе как плача. Не исках да го плаша, нито да си мисля, че се притеснява за мен. Около обяд се принудих просто да остана в стаята. Толкова се радвам, че подсъзнанието ми помогна да се успокоя, за да седя с Лу и Тай, държейки ръката му. Пасторът дойде, помогна ни да кажем красива молитва за Тай и след това си тръгна. Когато се върнах в стаята, в секундата, в която погледнах към него, очите на Тай се отвориха широко по начин, сравним единствено с магия. Опитахме да го попитаме какво вижда, но той не ни отговори. Лу ми каза, че е време и трябваше да положа всички усилия на цялото си същество, за да не крещя и да не падна на пода. Не можех да причиня това на Тай. Трябваше да му кажа, че всичко ще бъде наред.
Взех го в ръцете си, а Лу ни прегърна и двамата. Очите на тай останаха отворени за момент и аз гледах в тях така напрегнато, защото имах нужда да се уверя, че вижда нещо красиво. Заклевам ви се, че наистина виждаше нещо красиво. През сълзи успокоявахме Тай, че може да си тръгне, тъй като щеше да ни вземе със себе си. Чрез сърцето си. Повтаряхме му, че го обичаме. Казахме му колко много се гордеем с него. Благодарихме му, че ни е позволил да бъдем негови родители. Насърчавахме го да си играе, да яде бонбони в Рая и да се пързаля по дъгите към големите кални локви. Последният му дъх бе огромно вдишване - не защото се бореше да поеме въздух - беше като вдишването, когато човек стане свидетел на нещо вълнуващо и красиво. Като фойерверки. Трябва да вярвам с цялото си сърце, че е бил развълнуван."
Това бяха размислите само от последните мигове на СуперТай в този свят, който не успя да го спаси. Но тук може да се посети целия блог, описващ и далеч по-весели моменти. В които борбеното дете се усмихва така, както го виждате на снимките. В които то и семейството му се опитват да прекарат пълноценно оставащото си време заедно. Успяват да постигнат това по възможно най-добрия и човешки начин, затова си мисля, че някой би могъл да почерпи сила от техните преживявания. Родител, на когото се налага да се раздели с детето си. Останалите хора, на които се налага да преодолеят мъката си по близък.
Нека всички, които обичаме, почиват в мир - там, където Тай се смее и си играе в момента, без да усеща болка и страх! 
| 179 | 3 |
