Един от най-големите проблеми, пред които е изправена България през последната година, е бежанската вълна, която идва предимно от Близкия изток и Африка. Търсещите убежище от Сирия, Афганистан и други страни, в които случващите се събития застрашават живота на техните жители, се приемат по различен начин от българското общество.
Днес, във времето, в което живеем, трябва да се запитаме дали хората са достатъчно толерантни и готови да приемат различната вяра, чуждите убеждения, начин на живот и традиции. Не да ги приемат за свои, а да признаят съществуването им, за да бъде изградено едно общество, в което хората не пречат един на друг. Общност, в която всеки е свободен да изповядва своята религия, независимо каква е тя, и да живее живота си според нейните правила, без да бъде осъждан за това.
В поредица от материали ще ви представим една различна гледна точка относно бежанския проблем в България. Ще говорим с жени бежанки. Ще им дадем правото те сами да представят себе си. Някои от тях срещнахме в един от бежанските лагери в София, а с други разговаряхме извън неговите граници.
За войната, за ужаса и страха. За живота в родината и за този в принудителната държава-убежище. Ще ви срещнем с жените бежанки в България, за да ви покажем какъв е техният живот. Ще ви запознаем с мюсюлманския свят, с тяхната сила, с техните истории, проблеми и лични преживявания. И ще ви оставим сами да прецените дали да ги съдите, или пък да ги приемете.
Независимо от коя част на света идват, всички тези жени са обединени от едно и също нещо: стремежът към оцеляване и мирно съществуване.
По тази поредица работихме заедно с колегите си от Div.bg. Можете да прочетете техния вълнуващ разказ за ежедневието в един бежански лагер в сайта!
Срещаме първата си събеседничка на входа на бежанския лагер в "Овча Купел”. Страхува се да покаже лицето си, както и да застане с името си зад своите думи, но все пак се съгласява да говори с нас. Когато се настаняваме на една счупена пейка в двора на лагера, в непосредствена близост до сградата, и я питам защо се бои, тя отговаря: "Заради офисите, който се намират на първия етаж в сградата, точно зад нас. Това са кабинетите на директорите.”
Жената, с която разговаряме, е около 50-годишна и е от Сирия. Ще я наричаме Тахира. Разказва ни, че заедно с нея в лагера е и нейната внучка, чиито родители в момента се намират в различни краища на света. И двете са получили статут в България.
Първоначалната уплаха и тихият тон, с които говори, постепенно биват заменени от по-голяма сигурност и тя започва да ни разказва как е попаднала в нашата страна.
"По пътя към България пътувахме с цяла група сирийски граждани. На българо-турската граница се наложи да останем цели четири дни. Ние имахме късмет, защото когато българската полиция ни откри, бяхме вървели само половин час, тръгвайки от Турция. Спомням си, че големи полицейски коли спряха пред нас и моментално ни взеха със себе си. Но има хора, на които се налага да вървят с часове и дори дни, преди да намерят границата и да преминат през нея.
Турската полиция не се отнесе лошо с нас, а и българските полицаи бяха добри хора. Дадоха ни вода и се интересуваха дали не се нуждаем от нещо друго.”
Усмивката и ведрият тон, с който жената ни разказва за пътя си до България, моментално се променят, когато я моля да ми разкаже за живота си в Сирия - преди и след началото на войната. Единственият отговор, който за момента е готова да даде, е еднозначното:
"Помня как сградите започнаха да се срутват една след друга.”
След кратка пауза е готова да продължи:
"В района, в който семейството ми живееше, всичко беше наред. Имахме всичко, от което се нуждаехме. Бяхме щастливи. Докато един ден не започнаха сраженията и войната стигна и до нашия град. За много кратко време всичко беше сринато, буквално приравнено със земята. Загубих един от синовете си в последвалите сблъсъци. Малко преди да заминем съпругът ми също почина.”
При спомена за смъртта на съпруга си, Тахира ме моли да й дам малко време, за да се успокои и да може да се върне в разговора. След като изтрива и последните сълзи от очите си, тя продължава:
"Един от внуците ми също намери смъртта си във войната. И то по изключително нелеп начин. Един ден на улицата пред дома ни започна да се крещи, имаше някакъв спор между привърженици на двете враждуващи страни. Той отиде да види какво става и дали не може да помогне. Застреляха го право в лицето. По това време аз му търсех подходяща съпруга. Обичах го като свой собствен син, тъй като на практика аз го отгледах. Все още го обичам. Липсва ми толкова много.
Деца бежанци чакат да получат дневната си порция ядене
След всички тези събития аз и останалата част от семейството ми трябваше да бягаме колкото се може по-скоро. Нямахме друг избор. Трябваше да оставим всичко, което имаме в Сирия, и да търсим спасение. По това време вече не ни беше останало нищо. Всичко, което някога притежавахме - къща, професия, вещи - беше безвъзвратно изгубено. Единственото решение бе да напуснем страната. Да изоставим живота, който вече дори не ни принадлежеше.
Дори не знам защо започна самата война. Хората ми задават този въпрос, а всичко, което мога да им отговоря е, че наистина не знам. Знам само, че две враждуващи страни започнаха да се бият помежду си. Но не знам каква беше причината. Съвсем внезапно започнаха да умират хора, десетки биваха убивани всеки ден, и трябваше да бягаме оттам. Не ме интересува защо тази война започна, искам тя просто да свърши.”
Тахира е на мнение, че несъмнено един ден ще се върне в Сирия. Обича страната си и ако има възможност, би тръгнала още сега. Казва, че обожава Сирия, но не одобрява правителството.
"Ако войната приключи скоро, ще се върна в Сирия, защото не искам да живея на никое друго място. Просто сега нямам възможността да направя подобен избор”.
Събеседничката ни се връща назад в спомените си и споделя, че семейството й е било наистина голямо. Сега обаче всички се намират в различни краища на света, а има и такива, които вече не са сред живите.
В двора на бежанския лагер
"Другият ми син беше част от сирийската армия още преди революцията да започне. Постъпването му в нея обаче не беше негов избор. Силите на президента Башар Асад го принудиха да се бие за тях. Така правят те. В момента той не се сражава на страната на режима, защото изпълни задължението си към армията. Въпреки всичко обаче, не може да напусне страната. Не му позволяват. Не е в техните редици, но не може да постъпи и в Свободната сирийска армия. Заклещен е. Не знам къде е. Не знам нищо за него, нито дали е добре, нито къде се намира. Не съм го виждала от пет години.”
Тахира споделя, че не получава почти никаква помощ от българската държава.
"Осигуряват ми единствено място, на което да живея. Но не получавам никакви парични средства, а като бежанец такива ми се полагат. Страх ме е, че разговарям с вас, защото управата на лагера не иска никой да знае за това.
Казаха ми, че трябва да напусна лагера след десет дни, защото е пренаселен и нямат нужда от повече бежанци. А тъй като аз и внучката ми имаме статут, мястото ни вече не е в лагера. Но ние нямаме къде да отидем. Нямаме пари. Трябва някак да стигнем до Германия, но нямаме необходимите средства.
Аз съм болна и затова не излизам от лагера. Имам нужда от лекарства, но когато поискам такива, ми казват да отида да си купя от аптеката. Как да го направя, като нямам пари? Тук има лекар, но той идва и си отива, не стои постоянно в лагера.
Бежанците от бежанския лагер в Овча Купел се нареждат на дълги опашки, за да получат храната си за деня
В България се чувствам така, сякаш съм никой. Не получавам помощ отникъде. Българската държава не ми осигурява паричните средства, които ми се полагат като бежанец. Но има и добри хора, които са готови да помагат - предимно други сирийци, които се намират в по-добро положение, и различни благотворителни организации. Аз разчитам единствено на тази помощ. Както казах, семейството ми е голямо и децата ми трябва да се грижат за собствените си деца. Не мога да разчитам на тяхната помощ.”
Интересувам се какъв е животът на Тахира в бежанския лагер, а тя обяснява, че условията не са никак лоши. Във всяка стая има по шест легла и една баня с тоалетна.
"Грижим се за стаите сякаш са наши. Защото това е единственото, което имаме. Полагат ни се по две порции храна на ден, но аз не мисля, че това е достатъчно. Струва ми се, че българите също са добри хора. В редките случаи, в които излизам от лагера, не съм имала никакви проблеми. А и шефовете и хората, които работят в лагера, са добри с нас. Но, за съжаление, не могат да направят нищо, за да ни помогнат."
Питам Тахира какви са ежедневните й битки в момента и за какво мечтае най-силно.
"Всеки ден се събуждам и първото нещо, което правя, е да се помоля на Бог да помогне на Сирия, за да може тя отново да се превърне в държавата, която беше някога. Това е най-голямата ми мечта, но и най-трудната ми битка."
За да следите нашата рубрика Присъда "Бежанка", станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 27 | 0 |
