В рамките на рубриката Присъда "Бежанка” вече ви запознахме с историите на две жени от Сирия, които са настанени в бежанския лагер в "Овча купел”. Ако все още не сте имали възможността да ги прочетете, можете да го направите чрез линковете по-долу.
Присъда "Бежанка": Скръбта на една майка в безизходица
Присъда "Бежанка": Да изгубиш най-скъпите си хора в една жестока война
Днес ще ви разкажем историята на едно момиче, което пристига в България заедно със семейството си. Идват тук като туристи. Ще ви запознаем с Анджи Марта. Тя е на 22 години от Сирия и попада в България преди около три години. Не й се налага да бъде настанена в лагер, а заживява на външен адрес още от самото начало на престоя си тук.
Всичко, което знам за Анджи от общите ни приятели преди нашата среща е, че говори много добре английски. Затова се изненадвам, когато пристига на уговореното място и започва да говори български. Справя се изключително добре, но признава, че ще й е по-удобно, ако разговаряме на английски.
Следобедът е към края си и ние се настаняваме в едно от уютните и тихи столични кафенета. Анджи не се притеснява и казва, че ще застане с името и лицето си зад всичко, което предстои да сподели с нас. Усмивката и оптимизма й са първото нещо, което забелязвам у нея.
"Пристигнах в България заедно с майка ми и по-малката ми сестра по абсолютно легален начин - с виза. Останалата част от семейството ни е в Германия. Решението ни да дойдем тук беше резултат от всичко, което се случваше по онова време в Сирия, но въпреки това не ни засягаше пряко. Аз съм от Алепо и тогава войната все още не бе стигнала до самия град.
След две седмици престой в България военните действия се пренесоха вече в родния ми град. Планирахме да се върнем в Сирия, след като си починем в България от тежките събития там, но вече бе невъзможно да го направим. Трябваше да останем и да кандидатстваме за статут тук.
Не ни се наложи да оставаме в който и да е бежански лагер, но, разбира се, сме ходили в този в "Овча Купел” неведнъж. Там се провеждаха интервютата и процедурите по кандидатстването ни за български документи.
Мога да кажа обаче, че тази сграда определено не е добро място за живеене. Мръсно е, условията не са добри и има нужда от ремонт. Имам приятели, които в момента са бежанци в други страни по света и мога със сигурност да заявя, че животът на бежанеца в Германия например, се различава коренно от живота на търсещия убежище в България.
Заедно с майка си и сестра си в България
Всеки път, когато трябваше да ходим до лагера, се чувствах наистина зле. Организацията не беше много добра и трябваше да чакаме по два, три, а понякога дори по четири часа, за да дойде нашият ред. Беше наистина трудно, защото по това време все още не живеехме в София. Бяхме отседнали при чичо ми, който живее в Самоков. Така че ни се налагаше да пътуваме доста и прекарвахме голяма част от деня в чакане.
Но въпреки това имаше и положителни страни. Жената, която ни интервюираше, беше много мила. Времето, което ни бе необходимо, за да получим хуманитарния статут, беше три месеца.
Това, което ме вбесява, е че на бежанците се полагат средства от Европейския съюз, но те не ги получават. За мен това не е проблем, аз работя и нямам нужда от тези пари. Ако ги получавах, щях да ги дам на хората в лагерите, които наистина имат нужда от тях.”
Заедно с майка си и сестра си в България
Анджи живее в България вече от три години. Човекът до нея е българин, има и много приятели, работи в кол център и казва, че е доволна от живота си.
"Все повече започвам да свиквам с вашия език и култура, но все пак е трудно. Понякога просто затварям очи и си представям, че съм отново в Алепо. Когато в страната ти се води война и имаш близки и приятели, които все още са там, се чувстваш наистина зле. Те са там, а аз съм тук и се занимавам със съвсем различни неща. И някак се чувствам виновна...
Всеки път, когато говоря с най-добрата си приятелка, която още е в Алепо, й казвам, че ще намеря начин да отида да я видя. А тя ми казва да не го правя. Смята, че ако се върна, ще заваря града в съвсем различно състояние от това, в което съм свикнала да го виждам. И ще се почувствам ужасно. Осъзнавам, че съм късметлийка, защото по някакъв начин успях да запазя красивите спомени от живота си в Сирия.”
Заедно със сестра си
Моля Анджи да ми разкаже за живота си в Сирия.
"Всичко беше невероятно. Хората, които обичам, бяха около мен. Имах всичко. Аз съм християнка и много българи ме питат как съм живяла през целия си живот с мюсюлмани. Което, според мен, е странен въпрос.
В Сирия не съм имала никакви проблеми заради религията си. Животът ми беше абсолютно нормален. Понякога дори срещах хора, които наистина се интересуваха от мен, защото смятаха, че съм по-широкоскроена, понеже съм християнка. Все пак не ми се е налагало да нося хиджаб, родителите ми ми разрешаваха да излизам с момчета, което за много от мюсюлманите си беше интересно.
Когато гражданската война започна, аз бях от онези хора, който наистина вярваха в нейния успех. Разсъждавах патриотично - едва ли не бях готова да отида да се боря за страната си и дори да умра за нея. Но изведнъж всичко се обърка.
Военните действия започнаха все повече да приближават Алепо, армията бомбардираше град, който е съвсем близо. И това беше моментът, в който всъщност усетих болката. Осъзнах, че съвсем близо до мен има хора, които умират. Десетки биваха убивани всеки ден.
За щастие, никога не станах свидетел на убийствата, понеже майка ми реши да заминем преди войната да е стигнала Алепо. Но сега не мога да повярвам, че градът, който аз познавам, вече не е същият. Аз съм на страната на хората, които се включиха в протестите от самото им начало. Те искаха просто да бъдат свободни, а всичко, което получиха в отговор, беше вълна от насилие.
С течение на времето някой сложи гръмкото име "революция” на протестите и се получи така, сякаш протестиращите са искали тази война да се случи. Но нещата не стоят по този начин. Така ги представя правителството на Башар Асад пред медиите. Но в края на краищата всеки може да види, че на това управление не му пука за хората. Готови са да убиват само защото гражданите искат да получат своите права.
Не мисля, че има решение на кризата в Сирия. В момента има много терористични групи, които навлязоха в страната, и започнаха да правят каквото си искат. Въпросът е кой позволи на тези хора да се появят в държавата ни. Отговорът обаче е прекалено мъгляв…
Ежедневните нужди на хората - храна, вода, подслон им биват отнети. Никой не се грижи за това. Как можем да очакваме каквото и да било решение на голямата криза, когато никой не полага усилия да се справи с по-малките проблеми?"
Питам Анджи какви са плановете й занапред и дали ще остане в България.
"Първоначално не смятах да оставам в България. Започнах да уча немски и в продължение на 6-7 месеца се занимавах само с това. Исках да замина за Германия. Но когато си намерих работа и разбрах, че това всъщност е много добра възможност за мен, реших да остана. И сега спокойно мога да заявя, че съм влюбена в България.
Всеки път, когато чуя някой да говори лошо за страната, започвам да споря с него. Мисля, че някои хора, не само сред бежанците, очакват парите и възможностите да "паднат от небето”. Трябва да се трудиш, за да получиш тези неща. Защото в крайна сметка не е важно в коя част не света се намираш. Това, което има значение, е какъв човек си и как животът ти в тази държава те кара да се чувстваш.
Заедно с колегите си в България
Сестра ми свикна толкова бързо с живота в България. Когато живеехме в Самоков, нямаше как да посещава арабско училище, и й се наложи да научи български много бързо. Тя е на 15 години и е като всяко дете на нейната възраст - постоянно излиза с приятели, забавлява се. Обожава България и когато се пошегувам, че може да се наложи да заминем, направо полудява.
За майка ми нещата стоят по малко по-различен начин. Тя не говори езика, не знае и английски, а за възрастните хора е по-трудно тепърва да започнат да учат нов език. Не може да общува с никой друг освен с араби. Нямаме други роднини тук, освен чичо ми.
Аз смятам, че животът в чужда страна помага на човек да се развива. Попадаш в една различна обстановка, сред хора, чиято култура е различна от твоята собствена. Налага се да се сблъскваш с различни интереси. Но така се научаваш да излезеш от рамките на удобното си съществуване и да потърсиш начин, чрез който да разбиеш стереотипите, които това изградено общество проявява към теб.
Анджи и приятелите й в България
Приятелят ми е българин. Той също ми е споделял, че преди пет години дори не би си помислил да говори с араби. Смятал е, че арабите не са цивилизовани. Но когато среща мен и след това други хора, преценява, че човек трябва да бъде съден като човек, а не като арабин, европеец, американец и т.н.
Заедно сме вече почти цяла година. Запознахме се на работното ми място, но вече не сме колеги, тъй като той напусна компанията, за която аз все още работя. Фактът, че е българин, ми помага в много отношения - по-лесно ми е да науча езика и освен това позитивизмът му ми вдъхва толкова надежда. Майка ми го познава и това, че сме араби, не променя отношението й към него.
Анджи и приятелят й Димитър
Решението ми засега е да остана в България. Искам да продължа образованието си. Две години учих висше в Сирия и сега имам желание да си осигуря необходимите документи, които ще ми позволят да продължа образованието си тук."
Срещата ми с Анджи е към своя край и тя решава да сподели с мен едно свое опасение: "Честно казано, малко ме плаши фактът, че един ден може би ще отгледам децата си в България. Смятам, че животът на децата тук не е какъвто трябва да бъде. Те имат прекалено много свобода. В Сирия е обратното - на децата е забранено да правят толкова много неща. Понякога родителите им ги държат вкъщи с дни и не им позволяват да излизат всеки ден. И двата подхода към децата за мен са погрешни. В единия случай те имат прекалено много свобода, а в другия - нямат никаква."
За да следите нашата рубрика Присъда "Бежанка", станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 79 | 2 |
