Матури 2012. Темата е болезнена, но вече позабравена. Възраждаме я от пепелта, с цел да я използваме като нагледен пример за становището си относно съвременната педагогика.
Резултатите бяха най-ниски от въвеждането на изпита през 2008 година до днес. 5 години не са мерило, но среден успех по БЕЛ 4.18, сравнен с миналогодишния 4.49, определено прави впечатление.
Поколението не чете, затъпява, развращава се и други подобни определения чуваме всеки ден. Обвиняват се компютрите и интернет, стига се и до т.нар. американско влияние.
Естествено, учителите също не биват подминавани. Ако преди повече от 20 години преподавателят е бил личност с престиж, то днес той определено е загубил статута си. До голяма степен. Тези от вас, които са излезли от гимназията преди по-малко от 10 години, ще се съгласят, че обстановката в училище не е нито уважителна, нито мотивираща.
Спомняте ли си младата учителка, която плачеше в учителската стая всяко междучасие? Или онази, която беше надвиквана от съученичката ви във всеки учебен час? Сигурно сте срещали поне една от тях. Защото те са там, във всяко съвременно учебно заведение.
В този материал няма да обсъждаме страничните фактори, които спестяват на младежите минимума задължителни знания. Ще потърсим корена на проблема в своеобразната "саксия", в която се заражда. А това е именно училището.
Няма да категоризираме и обобщаваме. Няма да поставяме всички учители под общ знаменател. Но ще ви разкажем за няколко педагогически практики, описани в техния най-чист вид. Вие преценете дали учителите са ги прилагали пълноценно и как това ви се е отразило.
Чували ли сте за "ефект на пигмалиона"? И ние не бяхме. Но това е термин, дълбоко залегнал в педагогическата наука и силно приложим в българското училище. Понятието назовава ученик, който е подценен от своя учител и независимо какви знания и умения показва, оценката му никога няма да бъде отлична.
Представете си дете, което има само четворки. В един момент то решава да "се стегне" и иска да подобри успеха си. Учи, пише домашни, но отличните оценки остават мираж. Свикнал с познатите оценки от дневника, учителят просто не му пише мечтаните шестици. Защото смята, че биха изглеждали странно.
Този ефект има и обратна, деструктивна форма на мотивация. Пример за това е отличникът, който винаги е подготвен, но от време на време и той "отпуска юздите". Какво прави учителят в този случай? Ами, прощава му. Защото ситуацията е изключение. И за да не разваля поредицата от шестици в бележника.
Когато един учител оценява, той трябва да бъде обективен. Това изискване е заложено в правилника, но е твърде спорно колко преподаватели го спазват. Те не трябва да влияят негативно върху самочувствието на ученика, не трябва да не го унижават. И тук изниква споменът за преподавателката, която чете нечия класна работа по литература пред целия клас. Или пише абсурдните грешки на дъската.
Резултатът от това? Учениците се забавляват, тя е доволна, а потърпевшият - засрамен. Ползата е нулева.
Вероятно много от вас са чували за хора, които са се отказали от един или друг предмет заради преподавателя. Мразят определена дисциплина не заради нея самата, а заради този, който ги е обучавал. Траен лош спомен, оставен не от трудната материя, а от човека, превърнал я в такава.
Съществува цял списък с ефекти на субективизма. Някои от тях може да ви прозвучат странно, но всички те са съвсем реални. Влияние върху оценката могат да окажат гласът на ученика, неговият пол, предварително изградената нагласа, моментното настроение, контрастът между учениците и т.нар. "ефект на реда".
Няма да коментираме първия случай, защото не можем да повярваме, че нещо толкова естествено, като гласа (пък бил той и дразнещ), може да определи оценката на някого. За пола обаче сме съвсем съгласни. Факт е, че има учители, които предпочитат момичета, както и такива, толериращи момчетата. Причините варират, но най-често остават неизвестни.
Моментното настроение също е често срещан способ за оценяване. Учителят е изнервен от дома си, предишния клас, конкретен ученик и си го "изкарва" на невинната жертва, която му попадне.
Последните два ефекта са донякъде свързани, затова ще обсъдим само този на реда. Да речем, че днес е ден за изпитване. Първо говори ученик, който знае много, но не достатъчно. Преподавателят решава, че четворка е оптималната оценка. Следващите изпитани обаче "свалят летвата" неимоверно. Въпреки това, обективните им знания са също за "добър". Какво излиза? Първо, че има значение след кого ще бъдете изпитани. И второ, че всяка оценка трябва да се дава спрямо т.нар. образователен минимум, зададен от МОН. А не според минимума, преценен от учителя.
Педагогиката е една от най-древните науки. Тя се ражда с възникването на човешкото общество и нуждата знанията да бъдат предавани. "Детеводството", както е преводът от гръцки на дисциплината, е претърпяло множество трансформации. И сякаш днес почти не функционира в най-чистия си вид.
Представете си дете, което тепърва прекрачва прага на училището. И ще бъде там цели 12 години. Каква е мотивацията, която получава, след като учителката му се кара пред всички? Или му пише ниски оценки, без ясно да му казва къде бърка.
Диалогът е най-важната част от учебния процес. А изглежда така, сякаш се е превърнал в безкраен монолог от страна на преподавателя. Монотонен и леко скучен. Не винаги, разбира се.
Когато учителят разговаря с ученика, той разбира не само неговите знания. Добива представа за стремежите му, неговите интереси, дори за езиковата култура, която притежава. И разбира как точно трябва да подходи към това дете, за да му помогне да открие себе си и бъдещото си професионално развитие.
Учителят трябва да бъде не само педагог, но и психолог. При това много добър. Ще приложим пример, който нагледно пояснява едно качество, задължително за учителите, но сякаш неоткриваемо в днешно време.
Малчуган в начална степен на обучение трябва да разкаже какво е разбрал от детска приказка. Пише четири изречения, които нямат смислова връзка помежду си. Назовава героя, назовава автора и споделя, че му е станало мъчно, когато се е запознавал със сюжета. Учителката, разбира се, отбелязва всички грешки и му връща работата, придружена от ниска оценка. Но тя не е разбрала потенциала на детето, което е проявило няколко важни умения. Разграничава главния персонаж, разграничава писателя и най-важното: заявява личната си позиция на читател. Иска да каже много неща, но е малко и още му е трудно да борави с думите. А въпросната учителка трябва да улови всичко това и да му подаде ръка. Защото в този подрастващ ученик се крие човек, който има възможността да бъде добър писател. Който, заради няколко ниски оценки, може никога да не се превърне в такъв.
Нишката е скъсана. Кога и къде, никой не може да каже. Но е факт, че проблемите в българското образование започват от семейството и минават през училището, събирайки негативни фактори и от средата. За да се получи завършеният вид на току-що завършилия ученик. Онзи, който е съден от всички, без вината да е изцяло негова.
| 56 | 3 |
