Единственият начин, по който повече хора могат да се докоснат до обществено значимите събития по света и у нас, е чрез фото или видео репортажи. Кадрите от населени места, в които царят безредици обаче, не се правят от кого да е.
Винаги в епицентъра на събитията, въоръжен със смелост и фотоапарат, Георги Кожухаров е един от най-добрите български фоторепортери. Той е снимал масови протести, опасни размирици и граждански демонстрации в Гърция, Турция и цяла България. И е първият фотограф от нашата страна, който посети сирийския град Алепо по време на военните сблъсъци през 2012 година.
В специално интервю за Jenite.bg Георги разказа доста интересни неща, свързани с работата му в света на фотографията...
Защо специализира тъкмо в репортажната фотография? Какви усещания ти носи?
Силата на репортажната фотография е в нейната документалност. Ако бъде направена и с художествени средства, тогава се получава. Човек може сам да разкаже една история. Просто намираш интересна за теб такава, взимаш си камерата и започваш да я разказваш - това ме привлича в репортажната фотография.
По какъв начин предразполагаш хората да застават пред обектива ти? Имало ли е случай, в който да стане проблем, защото си снимал някого - да си бил гонен, заплашван, да са ти взимали апарата?
Снимането на хора винаги е предизвикателтво. Има разлика, когато се снима например портрет на даден известен изпълнител или политик. Когато се разказва история за даден човек или група хора. Когато се снима престъпник. Когато се снимат хора на улицата, които протестират или правят нещо.
Никога не нарушавам личното пространство на хората, ако те не искат. Досега не мисля, че съм навредил или злепоставил някого с своя снимка. Когато намеренията са добри и самият фотограф не чувства, че прави нещо лошо, нещата се нареждат.
Естествено, най-важен е разговорът с хората - трябва да им обясниш защо ги снимаш. Подходът е 90% от свършената работа. Хората имат негативно мнение за медиите, особено в България, и винаги си мислят, че снимката ще бъде използвана неправилно, затова трябва да се говори с тях директно.
На протестите в Атина младежите, наречени "Черният отряд" - това са онези с черните дрехи, които обикновено предизвикват масовите безредици - често нападат фотографите, които снимат протестите, защото имат негативно мнение към тях и смятат, че не отразяват правилно какво се случва.
Аз съм снимал четири пъти големи протести в Атина и Солун и винаги първо отивам при тези "черни отряди", заговарям ги, обяснявам им защо съм там. Те ме молят да не ги снимам, когато са без маски, защото после имат проблем с полицията. На мен и без това целта ми е да отразя какво ще се случи по-късно, когато настане хаос, а не да правя снимки за разпознаване.
Така фотографът става разпознаваем за тях, а те искат да демонстрират своето недоволство, затова и правят тези безредици. Това е техният начин на протест.
В България много повече хора не искат да се снимат, дори когато правят нещо в знак на протест; когато демонстрират нещо. Защо демонстрираш, ако не искаш да бъдеш видян? Снимането тук понякога е доста по-трудно, отколкото на други места. Същото са ми казвали и колеги от чужбина, които са идвали да правят репортаж за нещо в България.
С каква предпазна екипировка трябва да разполага фотограф, решил да снима такива опасни събития?
Когато се снимат размирици, е важно фотографът да знае какви средства използва полицията срещу демонстрантите. Дали се използва сълзотворен газ, водни оръдия, гумени куршуми.
В Гърция е почти задължително да носиш със себе си противогаз и каска. В България полицията не използва сълзотоврен газ, в Турция използват много водни оръдия и гумени куршуми. Предпазните мерки са важна част от работата, защото без тях е много по-трудно, дори понякога невъзможно да се работи, а и рискът за здравето е по-голям.
Преди две години Георги Кожухаров си взима отпуска и напуска страната. На абсолютно никого не казва къде отива.
Връща се със смразяващи кръвта кадри от сблъсъците в Алепо, Сирия, след като прекарва 6 дни сред бунтовниците. Георги рискува живота си, за да направи възможно най-добрите снимки. И дори за миг не се колебае дали рискът си струва!
Посещението му в Алепо е пълно с неизвестни - как точно ще стигне дотам, колко време ще остане, какво ще се случи с него… По покривите на сградите има снайперисти; навсякъде падат бомби; има престъпни банди, които отвличат журналисти. Смъртните опасности дебнат на всяка крачка.
Георги разказва, че не е носил каска, защото куршумът на снайпера така или иначе я пробива за части от секундата. А и с нея би уплашил повече бунтовниците, които има шанс да го помислят за войник. Бронежилетка също не е имал - тя е тежка и с нея не може да се тича бързо.
Нощувал в много малка и студена стая без прозорци заедно с още четири човека. Тя е част от апартамент, в който бивш бунтовник, решил да изкарва пари като помага на журналисти, ги настанява.
Освен Георги, в Алепо по това време е имало още трима фотографи от различни държави. Снимат на групи по двама. И всеки път, когато напускат убежището си, си казват един на друг: "Моля те, не умирай!”.
Две години подред печелиш първа награда в престижния конкурс BG Press Photo - през 2013 заради снимките от Алепо, а през 2014 - заради фотоесето от бежанския лагер. Коя е най-трогателната история, която си научил от посещението си там?
В бежанските лагери работихме заедно с Красимир Янков - колега пишещ журналист, с когото подготвихме темите и начините за влизане в лагерите.
Всеки един човек в тези лагери има зад гърба си потресаваща история и наистина бях изумен от реакцията на много хора в България, които възприеха бежанците от Сирия като напаст и заплаха. Дадох си сметка обаче, че всичко се дължи на необразоваността на хората в България за такъв тип проблеми.
В началото дори беше забранено на журналисти да влизат в лагерите, за да не бъдат показани крайно неадекватните действия на институциите, отговорни за реакцията при такъв проблем. Наложи се с колегата ми Краси да влезем нелегално в един от лагерите, буквално да се промъкнем през полицията, като имахме план, с който заблудихме охраната и успяхме да влезем в лагера.
Малко след като бяхме влезли нелегално, се наложи отново да излезем от лагера, за да закараме тежко болна жена в Пирогов, нямаше кой друг да й помогне, нямаше лекари и не й беше позволено да излиза сама.
Краси говори арабски език, а аз бях видял войната в Сирия от първо лице, с което си спечелихме доверието на хората там и мисля, че материалите, които напрвихме заедно с Краси, бяха наистина стойностни.
Част от тях беше и един материал за лагера в Харманли, в който помолихме бежанци да позират с най-ценното нещо, което притежават в момента. Не мисля, че човек, видял материала, би говорил как не бива да се помага на хората там и че трябва да се оставят да си се оправят сами.
Кадрите ти събират в себе си цели човешки съдби. Понякога обаче са придружени и с текст - кога решаваш дали да допълниш снимката с думи и сам ли ги пишеш?
Винаги е по-добре, когато има пишещ журналист, а не само фоторепортер - двете неща взаимно се допълват. С развиването на техниката, с която се работи, вече е необходимо да има и видео със звук към материала.
Интернет медиите дават възможност за мултимедийно представяне на репортажа или историята. Разбира се, аз съм фотограф и при мен основното е правенето на снимки и те са най-важни. Ако имам възможност и време, допълвам материала и с видео и звук, но първо се съсредоточавам върху снимките. Когато с мен няма пишещ журналист, създавам текстовете сам, като те са просто един разказ от първо лице какво се е случило.
Кое е най-напрегнатото събитие, което си снимал в България?
Може би един от най-трудните ми репортажи в България беше след случката в Катуница през 2011. На третата вечер, когато беше и погребението на починалото момче, хората в селото направиха шествие със свещи до къщата му, където бяха близките и родителите му. Когато хората стигнаха до къщата на момчето, майка му беше в двора. Няколко човека казаха на мен и на други колеги, които бяхме там, да останем отвън, да не влизаме вътре.
Останахме отвън, но оттам видяхме и чухме риданията на семейството, когато част от хората отидоха да поднесат съболезнованията си. Тази снимка трябваше да я направя, но моментът беше такъв, а и аз вътрешно чувствах, че е невъзможно и няма как да убедя хората да ме пуснат вътре. Въобще не им беше до мен.
Дотогава бях срещал предимно снимки на опожарени къщи, хора с качулки - кадри, разкриващи екшъна около това наистина много трагично събитие. Никъде обаче не беше показана безграничната трагедия, която е сполетала едно семейство.
Сподели с читателите на Jenite.bg коя е най-куриозната случка за цялата ти кариера.
Най-куриозната ми случка беше в Алепо. Искахме да заснемем фабриката на бунтовниците, където произвеждат ръчно правените си гранати. Беше ни обяснено, че тя е строго секретна и не може да отидем там.
Веднъж, докато пътувахме през града, на мен и колегата ми Олаф Ярoбло, с когото бяхме заедно там, ни се доходи до тоалетна. Спряхме джипа до някаква сграда и тръгнахме да търсим тоалетна, нямаше никой в сградата. От коридора обаче успяхме да надникнем в стаите и там беше пълно с експлозиви. Когато излязохме от тоалетната, разбрахме, че сме открили секретната фабрика за гранати.
След няколко дни получихме разрешение да снимаме вътре. Няколко часа, след като си тръгнахме, вследствие на авария във фабриката е имало мощен взрив и много хора са загинали или са били осакатени.
Къде е границата при употребата на фотошоп?
В репортажната фотография употребата на фотошоп е силно ограничена, за да се запази документалността на кадъра. Според мен, ако той е добър, няма нужда от много обработка, но ако е лош, дори и след много обработка той си остава просто един лош кадър с много обработка. Харесвам един израз по тази тема - човек може да хване диабет от прекомерно обработени снимки, и то само като ги гледа.
Откога се занимаваш с фотография професионално?
Започнах да изкарвам пари с репортажна фотография още в 12-и клас.
Образованието въобще има ли влияние върху уменията на фотографа, или всичко е въпрос на практика?
Образованието играе важна роля във всяка една професия, но не виждам смисъл човек да прекарва 5-6 години, изучавайки фотография в университети и колежи. Основите и най-важните неща могат да се научат много по-бързо, след това най-важна си остава практиката.
5 неща, без които не можеш, когато пътуваш…
Фотографската ми техника, обувки, панталон, блуза и яке.
Каква техника използваш?
Използвам огледално рефлекни камери и възможно най-добрите обективи.
За да следите интервютата с интересни личности, които публикуваме в Jenite.bg, ни последвайте във Facebook!
| 11 | 1 |
