На Международния ден на жената решихме да ви разкажем за две дами, чиято професия събира в себе си всичко женствено, майчинско и най-вече добро. Те даряват живот. И го правят всеки ден, почти безвъзмездно, предвид ниското заплащане, което получават. Те са най-старата и една от най-младите акушерки в Родилен дом - град Стара Загора.
Христина Кършибрадова е на 60 години. Трябвало е да се пенсионира през януари, но нов закон ѝ дава още четири месеца време, което да прекара на работното си място. Тя е една от малкото акушерки, които са работили цял живот в едно и също отделение, а именно Родилна зала, на която подарява 38-те години натрупан стаж. Името ѝ е едно от най-уважаваните в областта, а бебетата, които е "хванала", не могат да бъдат преброени.
Марияна Минева е акушерка в Интензивен сектор. Тя се грижи за недоносените деца, които са принудени да прекарат първите седмици от живота си в кувьози. Професията си практикува от не толкова далечната 2008 година.
Защо избрахте да се посветите на тази толкова благородна професия?
Христина: Обикнах я от майка си. Преди 60 години тя ме е родила и съм тежала едва 1 килограм и 200 грама. След години ми разказваше, че дължа живота си на грижите на акушерката.
Марияна: Исках да помагам на жените да получат живот. Мисълта, че ще държиш в ръцете си току що родено бебе, е неописуема, тя трябва да се почувства. В нашето отделение не водим раждания, но се грижим за най-малките деца. Удовлетворена съм, че помагам на едно мъничко бебенце да се превърне в пълноценен човек.
Какво усещане ви носи професията? Как ви кара да се чувствате?
Христина: Носи ми огромно чувство на отговорност, но по-важното е, че ми дава удовлетворение от свършената работа.
Марияна: Чувствам се щастлива от това, което правя. Работя с наистина огромно желание.
Помните ли първия си работен ден?
Христина: Беше 6 март 1974 година. Имахме 5 раждания, но тогава по-малко на ден нямаше. От първия работен ден ме пуснаха да работя сама. Бебетата, които "хванах", бяха живи, здрави и доносени, а аз бях много щастлива.
Марияна: Да. Първоначално не исках да работя тук, защото ми се струваше много страшно. Посрещнах първия си ден със смесени чувства, но веднага след това разбрах, че наистина искам да се грижа за тези деца.
Как се промени броя на ражданията през годините?
Христина: През 1975-1976 година имахме поне по 15 раждания дневно. Тогава имахме над 3650 раждания годишно, а за сравнение, през миналата година са се родили 1390 бебета.
Христина, какво ще ти липсва?
Христина: Сега вече мога да се разплача. Цял живот съм работила само в Родилна зала и всеки ден съм знаела, че идвам на работа, за да помагам на някого, да дарявам животи. Върших нещо полезно. Зная, че съм направила нещо полезно.
Разкажи ни някоя история от практиката си, която завинаги ще остане в сърцето ти.
Христина: Случи се някъде около 1976-1977 година. Едно 19-годишно момиче от Северна България дойде да ражда, без родителите ѝ въобще да знаят, че е била бременна. Роди момченце и се наложи да прекарат една седмица тук, за да се направят необходимите изследвания на бебето, което тя искаше да изпрати в Дом за деца, лишени от родителски грижи. Но аз успях да я убедя да си вземе детето.
След 18 години получих благодарствено писмо от нея, в което ми разказа, че не се е омъжила за бащата на детето, а за друг мъж, с когото са отгледали момченцето. Оказало се дори, че не могат да имат повече деца. А нашето бебе вече е студент.
Кой е най-страшният ви случай?
Христина: Ще разкажа случай, завършил с щастлив край. Навремето нямахме електронни слушалки и слушахме с обикновена дървена слушалка, т.нар. акушерска слушалка. Дойде една жена за раждане и се оказа, че плодът е мъртъв. Жената плачеше, ние също, и трябваше да изродим мъртво бебе. Но то се роди живо! Беше неописуемо щастие както за майката, така и за нас. В нашата професия настроението на родилката се предава и на нас, ние също преживяваме както страданията, така и радостите ѝ.
Марияна: В нашето отделение всеки случай е страшен, защото всеки ден се борим за живота на децата, за тяхното оцеляване. За мен беше най-страшно, когато за пръв път трябваше да покажа едно мъртво бебе на родителите му.
Христина, какво се промени в родилната помощ през последните 22 години?
Христина: Много неща се промениха. Положителното е, че вече имаме модерна апаратура, с която следим сърдечните тонове и контракциите. Тъжното е, че ражданията намаляха.
Марияна, колко тежи най-малкото бебе?
Марияна: Най-малкото живо бебе е 650 грама.
Не те ли притеснява ниското заплащане?
Марияна: Притеснява ме. Много пъти съм си мислила, че това възнаграждение не е достатъчно, но пък не искам да работя нищо друго.
А ти, Христина, не си ли мислила да се откажеш заради него?
Христина: Никога. Но, ако бях по-млада, може би щях да отида да практикувам същата професия в чужбина.
Вярвате ли в промяната?
Христина: Не вярвам, но много ни се обещава.
Марияна: Надявам се да се случи някой ден.
Трудно ли се работи в условията, които са характерни за повечето държавни здравни заведения?
Христина: Ние сме свикнали, но родилките са недоволни. Притесняват ги битовите условия, което е разбираемо. За жалост, нищо не зависи от нас.
Марияна: Да. Въпреки това, в нашето отделение условията са горе-долу добре, но понякога консумативите са малко. Трудно се работи, но се намира изход.
Какво си пожелавате?
Христина: Да се подобрят условията в родилните домове и материалният стимул на здравните работници. На себе си пожелавам да съм жива и здрава, а ако имам сили, мога да поработя още.
Марияна: Най-вече здраве, по-добро заплащане и развитие.
| 45 | 0 |
