Сю, колоездачката

Славина Илиева – Сю е една от многото и в същото време една-единствена. Част от все по-разширяващата се общност на младите хора, които избраха велосипеда като основно средство на придвижване в София. И в същото време тя е уникална – със своето шикозно ретро колело, красивите си тоалети и шармантното кошче, монтирано отпред, в което обикновено гордо стои кученцето ѝ – малката Сю.

Славина определено е атрактивна гледка, с която градът ни само може да се гордее. Срещнах се с тази очарователна млада дама, която ми представи гледната точка на всички велосипедисти в София.

Как и кога се запали по колоезденето?
Карам колело от доста отдавна. Като малка имах червен BMX, а в гимназията си купих стандартен спортен модел, но по онова време, с оглед на инфраструктурата в София и моята възраст, бе почти невъзможно да се придвижвам с колело из града. Години по-късно приятелят ми, който също е запален колоездач, ме подкани да си купя хубаво, градско колело.

Това бе в момента, в който градските велосипеди се появиха за пръв път по-масово из магазините тук и станаха разпознаваеми транспортни средства. Все повече хора започнаха да ги карат и се оформи нещо като модно течение. Един ден реших да отделя определена сума и след проучване купих желания модел. Малко е смешно, защото в сравнение с финия шосеен бегач на приятеля ми, моят изглежда като много масивна и тежка "машина", като това е и причината да го кръстим "Стюдебейкър" ("Studebaker" - по името на прочут модел кола от 30-те години).

В момента, в който се качих на седалката, монтирах багажник и кош, в който возя своя мини дакел, а колелото се превърна в най-честия ми начин за придвижване.

Спомена, че преди проблемите с инфраструктурата са те отказали от градското колоездене – как е сега?
Сега е почти същото, тук-там изникват разни феномени като велоалеи, които всъщност са "велоалеи" предимно на думи. В случая става въпрос за направата на едни участъци, оградени с жълта боя, която с течение на времето избледнява. Те дори не са с подходяща настилка, а са покрити или с плочки, или с малки павета и изглеждат като обикновен тротоар. Някои от тях предлагат и изненади – свършват в нищото внезапно. В повечето случаи велоалеята се помещава на едно с пешеходната такава, което от една страна е опасно, а от друга изключително неприятно и за колоездача, и за пешеходците, които непрекъснато се сърдят едни на други.

Велоалеята от Руски паметник до кв. "Павлово" е може би единственият адекватен пример, но там съществува друг проблем – капаците на шахтите са сложени точно от страната на велосипедистите и ти щеш-не щеш отново си принуден да навлизаш в територията на пешеходците.

Общо взето, ако загърбиш хилядите неволи, е много забавно, защото докато караш колело, опознаваш всички особености на трасето, знаеш къде бордюрът е скосен, откъде да не минаваш, коя плочка е разбита, къде има пръст, къде се хлъзгаш... Правиш си своя картография. Макар и изнервящо, особено за неопитните колоездачи, човек развива неподозирани рефлекси и реакциите му стават доста по-бързи, отколкото ако шофира кола, например.

Какви са другите опасности за колоездача в града?
Придвижването около колите, поради липсата на специализирани за колоездачи участъци, също е изключително опасно. Все още на колоездачите в София се гледа като на ексцентрици, които смущават шофьорите и пешеходците. Принудени сме да караме по тротоарите, защото липсват велотрасета. По уличното платно много от решетките на шахтите ги няма, а до бордюра се образуват купчинки пръст и е почти невъзможно да държиш кормилото изправено, без да засичаш шофьорите от време на време. Дупките дори не искам да коментирам. Няма улица или тротоар, които да не са в "рани". Опитвам се да бъда образцов колоездач – сигнализирам при завиване, изчаквам колите на светофар, карам бавно по оживени улици, имам си предупредителен звънец.

Звучи така, сякаш това е едно безкрайно и екстремно ежедневно приключение, въпреки което обаче ти по цял ден си на колело. Не те ли е страх от всички тези опасности?
Признавам, отначало беше малко страшно, но пък лично аз имам едно предимство – моето колело. То, както споменах, е градско, с много дебели и масивни гуми и всъщност позволява сравнително лесно придвижване върху всякакви павета, цепнатини в асфалта и бабуни. Но, каквото и да става, винаги ръката ми е на спирачката. А и не ми е приятно "Стюдебейкърът" да е перманентно раздрънкан.

Това ли е типът колело, който е най-подходящ за всички, които биха искали да се придвижат из града по този начин?
Това ми се струва най-безопасното колело, точно заради нещата, които изброих. Но предполагам, че всеки най-добре познава себе си и знае какво колело би му било удобно. В интерес на истината, в един по-утопичен вариант, аз бих искала да карам един красив, стилен, шосеен велосипед, с много тънки гуми, но тогава ситуацията се отежнява – не бих могла да карам спокойно по павирани улици, с каквито София е пълна.

А как се отрази колоезденето на фигурата ти?
Винаги съм обичала движението, респективно спорта – придвижвам се пеша из града откакто се помня. С колелото обаче си правиш голяма услуга, защото се придвижваш лесно, бързо, приятно и икономично, като същевременно се грижиш за фигурата си. Стегнатите крака са един от големите плюсове. Най-голямото предимство е, че спортуваш, докато се придвижваш и не ти се налага да отделяш средства и време за специални тренировки. Делникът и отношението към града като зона, в която човек прекосява пространства, коренно се променят. Чувстваш се като завоевател, ежедневно преборваш разстояния.

Преди малко спомена, че в София се е зародила някаква своеобразна мода на колоезденето. Ти включвала ли си се в някоя от велообиколките, които станаха толкова популярни?
Да. Всъщност, особен тласък за решението ми да си купя това колело даде включването ми в една от първите нощни велоразходки миналото лято. На езерото Ариана, където е сборният пункт, имаше близо стотина души с всякакъв вид колела.

Преживяването беше неописуемо, защото в един миг група хора, малцинство до този момент, става общност и всички останали започват да се съобразяват с нея: пешеходците започват да се пазят, шофьорите ни правят път, цялата група представлява една голяма улична атракция, която се превърна бавно в обичайна и приятна гледка. Въобще, чувството за общност, което болезнено липсва у нас, изведнъж се появява и е свързано с нещо толкова приятно като спорта. Включването в тази велоразходка в крайна сметка доведе до закупуването на ново колело и присъединяването към още няколко такива нощни преходи из чудесния ни град. Трябва да отбележа, че всеки път се събираха все повече и повече хора и в един момент ти преставаш да си сам. Вече не си някаква странна птица, пречеща на пещеходци и шофьори, а си част от някакво движение.

Смяташ ли, че колоезденето е променило общото съзнание на гражданите?
Разбира се. Модата вече се зароди. Имаме си общество на колоездачите. Хората внимателно избират какво колело да купят. Те искат то да е бяло или червено, с инициали или друг индивидуален знак, а не просто колело. Колелото олицетворява теб самия. Колелото е нещо, за което се грижиш. Когато не е с теб, то ти липсва. В София все повече хора се ориентираха към градското колоездене, което се превръща в детайл от нашия град. Не само в Копенхаген, не само в Берлин, не само в големите европейски градове вече виждаш колоездачи – сега те са и тук – в София. Почти до всяка пейка в парка има велосипеди, те са паркирани пред всяко заведение, по улицата... Хубаво е.

Какво би посъветвала всички млади дами (и не само дами), които искат да станат част от всичко това, но все още се страхуват?
Честно казано, аз не съм най-образцовият колоездач на света, тъй като не карам с каска, но генерално, тя без съмнение е задължителен атрибут. Старая се да подбирам безопасни маршрути, по малките улички. Независимо, че времето за пътуване се удължава, обходният маршрут е облекчаващият вариант. Аксесоарите за колело са абсолютно задължителни: освен каска, необходими са преден и заден фар, светлоотразител и верига за закопчаване. В началото, при липса на навик, е най-добре да се кара в парка. По този начин се привиква към всички препятствия на пътя – неравен асфалт, кал, бабуни и стълби. В един момент самото тяло свиква и рефлексите си казват думата. Ако човек изпитва неувереност, каската наистина е нещо задължително. А и вече могат да се намерят много симпатични аксесоари за колело, чието притежанието е удоволствие.

Искаш ли да отправиш някакъв апел към управниците на София, от името на всички колоездачи?
Нека има повече и все повече велоалеи. Това ще облекчи по невъобразим начин първо движението, второ ще промени ежедневието на хората към по-добро, колкото и патетично да звучи. Градът ни е малък и компактен, придвижването с колело би могло да бъде райско преживяване, ако имаше изградена веломрежа. Аз съм живяла в Берлин и мога да кажа, че там основното придвижване се осъществява посредством велосипед.

Велоалеите са с големината на една наша улица, застлани са със специален червен асфалт, маркирани са и когато пешеходците стъпят върху тях се оглеждат изключително щателно и в двете посоки. София разбира се не е Берлин, но би могла да предложи светло бъдеще за колоездене в градски условия при наличие на специализирана и поддържана инфраструктура.