Малко той, малко аз, малко ние

Мария Василева е една фина, красива госпожица с топли като сърцето ѝ, големи кафяви очи. И много магия около себе си. В гласа ѝ има особен уют, който успокоява и те кара живо да слушаш. Усещаш, че е от жените, които с кадифена ръкавица и нежна усмивка достигат там, където само с твърда ръка трудно се стига – до върха.

Мария е дете на сините бургаски вълни, родено в последните дни на септември и безутешно влюбено в цвета и мириса на есента. Споделя житейската ни философия, че всичко хубаво на този свят е създадено за споделяне и може би това я подтиква да даде живот на блога "Разпилени парченца".

Виртуалният ѝ дневник се радва на 5 години история, повече от 5500 последователи във facebook и 5-то място по продажби, под формата на книга, от реномиран сайт. На страничката си в социалната мрежа ежедневно публикува мъдри сентенции, впечатления от книги и филми, интригуващи статии и текстове на хора, които следи и харесва. На същата има и албум със снимки - "Кутията с мечти (на Мария)”, пълен с красиви фотографии и кратки послания.

Мария има цяла колекция с тапии, престижна работа и участие в десетки социални проекти. А е само на 25. Написа и книга - "Малко той, малко аз, малко ние". Четиво за хората, които знаят как се обича по интуиция, без условия и сценарий, без посока и компас. Но с цялото си сърце. Книга, която ни докосна.
На Мария не ѝ отива да бъде Просто Мария.

Разкажи ни малко повече за себе си.
Обичам думите, вълшебствата, хората, които вдъхновяват и всякакви малки радости, които дните носят със себе си. Последните опитвам и да създавам. Другото не е (толкова) важно.

Живяла си в чужбина и често пътуваш. Това повлия ли върху мирогледа ти и отношението ти към заобикалящия те свят?
Може би пътуванията ме научиха да си тръгвам по-лесно – и от места, и от хора. (Върху последното още работя). Клише е, но човек е човек, когато е на път. Особено, когато пътуваш сам. Имаш време за себе си, за това, което те вълнува, за въпросите, чиито отговори още търсиш. И както се разхождаш по улиците на непознатия град, изведнъж разбираш себе си и света с една идея повече.

Как се роди блогът ти и какво ти донесе като емоция и опит? Кога за първи път усети нужда да пишеш?
Харесвам новите неща. Промените не ме плашат, зареждат ме. През пролетта на 2006 случайно в час по информатика видях блога на приятел. Формата и идеята бързо ме спечелиха и така се роди "Галерия на усмивките”, който порасна и се превърна в "Разпилени парченца”. Блогът ми донесе много приятели и много подреждане. Вътрешно. С блога се учех на щастие, на любов, дори тъгата си изживявах по един по-красив начин. И от експеримент, думите неусетно станаха част от мен. Любима част.



Какъв бе пътят, който извървя от "Разпилени парченца” до "Малко той, малко аз, малко ние”? Как се появи идеята за книгата и трудно ли я реализира?
Идеята се появи с късно обаждане през една ноемврийска неделна вечер. Обадиха ми се от едно бургаско издателство с интерес да издадат най-доброто от блога. В последствие не се случи (не с тях), но книгата вече живееше като идея. Приятел предложи да реализира проекта. Намерих страхотно софийско издателство - "Ерго”, възможно най-добрата художничка за корицата - Ина Бъчварова, и докато се усетя, вече броях дните кога излиза от печат. А за самият път от блога до книгата може би много ми помогнаха хората, които са се спирали на страницата в интернет или тази във facebook. Милите думи на радост и подкрепа, покрай написаното от мен, ми донесоха кураж и вяра, че съм готова за това приключение.

Определят стила ти на писане като бяла поезия. Ако сама трябва да му поставиш някаква рамка, как би го определила?
Поезия на случванията, на действията, на истински неща, хора, чувства, срещи. Така поне е за мен.

Толкова много красиви, емоционални и въздействащи текстове са написани за несподелените и трудни любови. Само тъгата ли пробужда такова стихийно вдъхновение?
Често съм се питала същото и преди време намерих обяснението. Хората обикновено имаме по-силно развито собственическо чувство към Щастието. Сякаш споделянето му (гласно и с много хора), ограбва от магията. А и за да нарисуваш Щастието с думи, трябва да поспреш за малко. Като да отидеш в някой увеселителен парк и на най-готиния атракцион, вместо да се качиш още веднъж – да седнеш да описваш къде си, какво правиш и т.н. Не върви. Докато тъгата, виж, тъгата предразполага. И е винаги различна.

Какви са хората, до които искаш книгата ти да достигне и да ги докосне?
Хора, които умеят да падат и да стават, учат се на обичане и на живеене. Хора със сърца.

В блога си често споделяш ревюта на книги, които са те впечатлили. Ще споделиш ли коя е последната, която успя истински да те спечели?

Зачитам много книги, за които все не ми остава време, но в момента чета биографията на Стийв Джобс и е страхотна! А наскоро съвсем случайно попаднах и на сборника с разкази – "Любовни упражнения”. Разказът на Ваня Щерева "Писма до ноември” силно ме докосна. Няма как да не спомена и любимия Ремарк с "Трима другари” и "Живот назаем”.

Кои са любимите ти български автори?
Търся ги още. От поетесите много харесвам Иванка Могилска и Мария Донева.

На премиерата на книгата ти се пошегува, че ако има следваща, ще я кръстиш "Много аз, много той, много ние”. Работиш ли върху нова книга?

Рано е още. Сега колекционирам случвания и истории. Иска ми се, ако има втора книга, наистина да е с друг оттенък. На щастие.

Има ли нещо, което мечтаеш да ти се случи?

О, много неща са! От Ню Йорк на есен, през повече време с най-важните ми хора, до това да съм малко по-търпелива. Една от най-любимите ми мисли е, че "животът е избор на желание”, така че постоянно си пожелавам разни малки и големи чудеса. Всъщност не помня някога да съм спирала да мечтая.

Финалът на нашето интервю запазихме за кратък откъс от книгата на Мария:

това не е книга като книга –
подредена , с жанр и ритъм.
не.
това са думи –
разпръснати и разпилени.
като живота.
и дневник не е.
(макар че прилича.)
и поезия също. Нито пък проза.
това е книга с по малко от всичко.
като живота.