5 любими цитата: "Шест години" на Харлан Коубън

Съвременен трилър, в който ще откриете и специално чувство за хумор

5 любими цитата: "Шест години" на Харлан Коубън

Изгубена любов… Съдбовни тайни… Романът "Шест години” на Харлан Коубън грабва вниманието на читателите още с първите изречения, за да го насочи към ювелирно създаден съспенс.

Авторът, роден през 1962 година, е издал още няколко образцови психологически трилъри, отличени с литературни награди и продавани по целия свят. Нещо повече - той е един от 50-те най-добри криминални писателя на всички времена!

Ето защо тъкмо негова творба ще разгърнем днес в рамките на рубриката ни "Любими цитати”. В него е използвана умерена доза необикновено чувство за хумор и, разбира се, има намесена жена.

Джейк Фишър и Натали са били заедно някога. Тя обаче се омъжва за новия си възлюбен - Тод. И Джейк й обещава да изчезне от живота й.

Когато вижда некролога на Тод обаче, той не издържа на изкушението и отива да потърси Натали. Която сякаш никога не е съществувала!

Усетете атмосферата в този съвременен трилър чрез следните 5 цитата...

--------------------

"– Здравей, Джейк.

Извърнах се към познатия ми глас. Натали беше на не повече от десетина метра от мен. Моментално потърсих с поглед халката на левия й безименен пръст. А тя като че разчете мислите ми и вдигна ръка да ми я покаже.

– Моите поздравления – рекох. – Страшно се радвам за теб.

Тя пропусна забележката ми покрай ушите си.

– Не мога да повярвам, че си дошъл.
– Разчу се, че щяло да има страхотни ордьоври – разперих ръце. – А знаеш, че умирам за тях.
– Много смешно.

Свих рамене, а в това време сърцето ми се превърна в прах и бе отнесено от вятъра.

– Всички се обзалагаха, че няма да се появиш – каза Натали. – Единствено аз бях убедена в противното.
– Не съм престанал да те обичам.
– Знам.
– А и ти все още ме обичаш.
– Не си прав, Джейк. Не виждаш ли?

И размаха халката пред носа ми.

– Съкровище? – появи се иззад ъгъла Тод заедно с четината си. Съзря ме и се смръщи. – Кой е този?

Личеше му обаче, че знае кой съм.

– Джейк Фишър – представих му се. – Моите поздравления по случай бракосъчетанието ви.
– Не се ли познаваме от по-рано?

Предоставих на Натали възможността да се занимае с темата. А тя положи успокоително длан върху рамото му и каза:

– Често го ползваме за модел. Предполагам, че си го виждал на някои наши творби.

Но той не преставаше да се мръщи. Натали се принуди да застане отпреде му и да го помоли:

– Дай ни само една секунда, ако обичаш. Веднага идвам.

Тод ме изгледа косо. Не помръднах. Не отстъпих дори една крачка. Не отклоних поглед.

– Хубаво – съгласи се с неохота той. – Но не се бави.

Изгледа ме мръсно още веднъж, после свърна покрай църквата. Натали ми хвърли едно око. А аз посочих по посоката, в която беше изчезнал Тод.

– Голям веселяк, нали?
– За какво си дошъл?
– Изпитвах нуждата да ти кажа, че те обичам. И че никога няма да престана да те обичам.
– Всичко приключи, Джейк. Ще ти мине. Ще се оправиш.

Не й отговорих.

– Джейк?
– Слушам те.

Тя килна леко глава. Много добре знаеше как ми въздейства тази нейна поза.

– Обещай ми да ни оставиш на мира.

Не помръднах от мястото си.

– Обещай ми, че няма да ни преследваш, няма да ни търсиш по телефона и няма дори имейли да ни пращаш.

Болката в гърдите ми се усилваше. Превръщаше се в нещо остро и тежко.

– Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.

И закова с поглед очите ми.

– Окей – рекох. – Обещавам.”

--------------------

"Вечерите с колегите усамотили се писатели не носеха кой знае какво разнообразие. Всичките бяха самовлюбени псевдоинтелектуалци, създаващи следващия велик американски роман, та когато споменах темата на моята небелетристична дисертация, тя направо шляпна върху старата кухненска маса със звука на стоварило се отгоре й магарешко изпражнение. От време на време присъстващите велики американски майстори на перото устройваха художествени четения на творбите си. А творбите им до една бяха префърцунени, утомителни самовглъбени дришни в стил "Виж ме кой съм! Погледни ме, моля ти се!”. Аз, разбира се, и за миг не изказах подобни мисли на глас. Докато четяха, седях със замръзнало на лицето ми най-старателно изражение на захлас, като сегиз-тогиз кимах, хем за да изглеждам мъдър и ангажиран, хем да не взема наистина да задряма. Един от писателите, на име Ларс, създаваше поема в размер на шестстотин страници за последните дни на Хитлер в бункера, описани от гледната точка на кучето на Ева Браун. Първото му художествено четене представляваше десет минути лай.”

5 любими цитата: "Шест години" на Харлан Коубън--------------------

"Седях на последния ред в църквата – свидетел на това как единствената жена, която щях да обичам през живота си, се женеше за друг.

Натали, естествено, беше в бяла булчинска рокля и изглеждаше толкова прелестна, сякаш желаеше подигравката й да ми държи влага цял живот. Красотата й поначало се отличаваше и с крехкост, и с неизказана сила, та там, пред олтара, Натали имаше буквално ефирен, почти неземен вид.

Прехапа долната си устна. А аз си спомних отдавнашните сутрини, когато, след като се налюбехме, тя обличаше синята ми официална риза и слизахме заедно на долния етаж. Там сядахме в кътчето за закуска и преглеждахме вестника до мига, в който тя вадеше скицника си и започваше да рисува. И докато ме щрихираше, прехапваше устната си по абсолютно същия начин.

Към сърцето ми се прокраднаха две ръце, обхванаха чувствителното ми сърце и го прекършиха на две.

За какво изобщо ми трябваше да идвам?

Вие вярвате ли в любов от пръв поглед? Щото и аз не вярвам. За сметка на вярата ми в якото – далеч не само физическо – привличане от пръв поглед. Убеден съм, че от време на време – веднъж, най-много два пъти в живота си – човек може да изпита дълбоко в себе си, инстинктивно и мигновено, че някой го привлича по-силно и от магнит. Тъкмо това ми се случи с Натали. Понякога нещата си остават дотам. Но друг път усещането се разраства и се разгаря в невероятен пъкъл, който ти се струва и истински, и вечен.

Макар да има и случаи, в които се заблуждаваш и възприемаш първото за второто.

Лично аз си бях внушил най-наивно, че ни е писано да сме заедно завинаги. Аз – дето изключвах тотално вероятността някога да се обвържа и правех всичко по силите ми да избегна подобни окови – този път усетих на мига (е, в рамките на първата седмица, ако трябва да съм точен), че отсега нататък всеки божи ден ще се събуждам точно до тази жена. Жената, за която бих жертвал и живота си. Жената, без която (колкото и банално да звучи) нищо нямаше да предприема и която щеше да превръща и най-сивите събития във вълнуващи преживявания.

А бе направо да ти се придрайфа!”

--------------------

"Не съм нито лекар, нито химик, така че не мога да ви опиша как точно действа дреналинът. Знам единствено, че действа. Вече ми беше помогнал да се преборя с болката от онзи удар по главата ми, да скоча през прозореца, да се изправя, след като паднах с все сила на земята. Спаси ме и след челния удар в онова дърво, независимо че веднага усетих как ми се поду долната устна и как кръвта започна да горчи върху езика ми.

Но онова, което знам - онова, което точно в този миг ми ставаше ясно, - беше, че адреналинът не е безкраен. А е хормон в ограничено количество, който се намира в човешкото тяло, и толкова. И че какъвто и прилив на сила да ни осигурява, действието му е съвсем краткотрайно.

Приливът в един момент затихва.

Така че болката ми не се процеди бавно обратно, а напротив - проряза ме, сякаш ме прободоха с коса. Светкавица разцепи главата ми и ме повали на колене. Добре че успях да закрия устата си с ръка, та да не изкрещя от болка.”

--------------------

"- Не знам дали ще ме разберете: докато беше малка, Натали буквално живееше заради баща си. Появеше ли се той вечер на вратата след лекции, тя писваше от радост и му се хвърляше на врата. - Най-сетне Силвия Ейвъри вдигна глава. На лицето й грееше отнесена усмивка, сякаш виждаше пред очите си далечните спомени. - Арон я вдигаше и я въртеше във въздуха, а тя се смееше до припадък…

Тръсна глава.

- Толкова щастливи бяхме, дявол да го вземе.
- И какво стана след това, госпожице Ейвъри?
- След това той избяга.
- Защо?
- Няма значение - завъртя глава тя.
- Разбира се, че има.
- Горката Натали! Тя така и не можа да го преживее и ето че сега…
- Какво "сега”?
- Няма да разберете. Никога няма да го проумеете.
- Помогнете ми да го проумея, в такъв случай.
- Защо? Че кой сте вие, по дяволите?
- Човекът, който я обича - рекох. - Мъжът, когото и тя обича.

На това вече не знаеше как да реагира. Очите й още бяха вперени в пода, като да нямаше сила дори погледа си да вдигне.

- След като баща й избяга, Натали се промени. Стана затворена. Буквално изгубих малката си дъщеричка. Сякаш Арон отнесе със себе си и щастието й. Акълът й не го побираше. Как е могъл баща й да я зареже? В какво е сбъркала? Защо е престанал изведнъж да я обича?

Представих си моята Натали като малка - усещаща се изгубена и изоставена от собствения си баща. Направо почувствах болката в гръдта си.”

--------------------

За още запомнящи се цитати станете част от Jenite.bg във Facebook!

5 0
Харесва ли ви тази статия?
Коментари
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
Jenite.bg в мрежата
365 спокойни дни.
Защото всичко е по план!
Вашият персонален
календар.
Към календара
Специални оферти
Реклама от 3Bay