Изгубих се някъде между ашрамите и загорелите тигани. Идеологията ми се разпръсна като парченца счупен порцелан по пода на душата ми. Нямах смелост да захвърля свят и да тръгна самоотвержено на походи из Индия или Тибет, където да медитирам по цял ден и да намеря себе си. Как можех да се откъсна от живота си, когато неудържимо ме привличаше сочната сьомга с винен сос, усещането да съм майка, която всяка вечер гали и завива детето си, и още ми се правеше страстен секс, който далеч не приличаше на тантра. В същото време се ужасявах от мисълта, че мога да стана скучна домакиня и съпруга, която бясно препуска от работа, през училището на децата и банката, до котлона, а из главата ѝ бучат изтъркани мисли като как да направи коричката на печеното пиле по-хрупкава, как да премахне петното от доматен сок от ризата на любимия или как да завърши работата в определения срок. Вече се бях докосвала до Него – омагьосващия изгрев на Целостността, вече бях танцувала тангото на космическата Хармония, бях се любила с Екстаза на съществуването и знаех, че никога повече няма да мога да живея, без да го търся, опиянена от силата му.
В един от моментите, когато вагонът на житейската ми участ беше дотолкова претъпкан със задължения, формалности, упреци, преумора и стрес, че всеки момент щеше да се сгромоли, аз седнах на излъскания под на собственото си сърце и се предадох. Оставих безвремието да извае в мен своя образ, за да чуя собствената си истина.
Би било чудесно да прекарам живота си в отшелничество, което ще ме издигне до непознати висоти на духа, но в този живот избирам да съм Жена, която свети със собствена светлина тук, в напълно обикновения си живот – сред сметките за тока, замърсения въздух, партитата с шампанско. Би било прекрасно да съм щастлива просто от факта, че имам чудесно семейство, работа и дом, но в този си живот аз избирам да съм много повече от благодарна, да съм търсеща и намираща жена, която всеки ден навлиза все по-навътре в себе си и сиянието ѝ остава във вечността.
Моята истина е точно там – между божественото всекидневие и празника на живота.
Смятам, че е много по-лесно да се "отдръпнеш" от света и да избягаш в преследване на хармонията, отколкото смело да се влееш в живота и да успееш да гримираш битието си с тоналностите на пълнотата и щастието. Каквото и да научиш в планината, ти не можеш да си сигурен дали си го разбрал, докато не слезеш долу и не се потопиш в човешкия свят.
Понякога десет часа активни медитации са много по-леки от три часа приспиване на детето. Често да постиш цял месец е много по-лесно, отколкото да намериш време да нагостиш изгладнялата си душа в забързаното всекидневие. Да потушиш надигащ се семеен скандал, да успокоиш наранена душа, да превържеш ожулено коляно, да направиш невероятна презентация изискват не по-малко акробатични умения от това да стоиш в една асана няколко часа. Ние, жените, сме обагрени с не по-малко свещеност от тибетските монаси. Ние, жените, които всеки ден приготвяме вкусна вечеря, успяваме в работата, създаваме други човешки същества и се грижим за израстването им, любим се пламенно, търсим истини и се наслаждаваме, не сме ампутирани от шанса да заживеем "у дома" в душите си, да израстваме, да се превъплътим в мъдрост, на която би ни се възхитил и дзен будист.
За подобни неща си мислех, когато взех решението да тръгна на едногодишно пътешествие към себе си и живота на мечтите си. Пътешествие, което щеше да ми разкрие липсващия елемент, спояващ божествената ми същност с човешкия ми потенциал. Многократно съм си задавала въпроса какво бих правила, ако ми оставаше само една година живот. Реших да си отговоря искрено през следващите дванайсет месеца.
Това е пътешествие, което ме промени толкова дълбоко, че на моменти се чудя кое е онова момиче, което ме гледа от старите албуми. То ме заля с вълните на дома, изтласка ме от сигурното и ме захвърли в най-приказната реалност, която някога съм си представяла. Едно търсене между светското и свещеното, между безполовото и страстта, между сивото и неоновото, между душата и тялото.
Заслужава си да сме повече от любими, сестри, майки, мъдреци, философи, любовници, професионалисти… Заслужава си да сме необикновени жени. Заслужава си да сме себе си.
"Дневник на необикновената жена" е книга, писана със съкровената азбука на душата на нейната авторка. Моника Василева разказва, че я е писала във време, в което почувствала нужда да сложи в ред всички "роли" в живота си, за да открие баланса, скрит зад хаоса на ежедневието.
Определя творбата си като женски пътеводител, който ентусиазира, докосва, променя. Учи ни как да бъдем по-добри дегустатори на живота си.
Според Моника, съвременната жена непрекъснато поставя поредното "трябва" в живота си. Тя буквално раздава себе си в различни сфери, като работа, семейство и приятели, но същевременно поддържа чист вътрешния си духовен свят.
Тя посвещава произведението си на всички тези дами, които вярват, че животът не е само рутина, които вярват, че отвъд необикновеното стои вълшебното.
Авторката намира вдъхновение в месеците от годината. Всеки един има своите отличителни символи, които "говорят" на най-съкровената ни същност. Затова разделя творбата си на 12 части, по една за всеки месец.
Моника е създала книга на прозренията. Тя учи читателките как да си подарят наслада в привидно сивия ден и ги изпраща на вълнуващо пътешествие в търсене на тях самите.
Ако тази статия ви харесва и искате да продължавате да пътувате с нас из необятния свят на книгите, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 33 | 0 |
