Венцислав Василев е поет, който размишлява по философски върху живота. Има издадени три стихосбирки до момента - "Пустинен плод", "Напазно в себе си витая" и "Утаяване на естеството", като последната излезе преди около месец. Родом е от Добрич, живял е във Варна, а отскоро живее в София. Ето какво си поговорихме с него.
Наскоро излезе третата ти стихосбирка "Утаяване на естеството". Можеш ли да разтълкуваш заглавието за читателите ни?
Мога да подходя от няколко различни страни към значението на заглавието, но основната част от тях са засегнати в съдържанието на самата книга. Формално мога да кажа, че утаяването е централна фаза в алхимичния процес. По моему животът и поезията са също алхимия – трансформация на нисшето във висше, на ограниченото и отделното в пълнота и цялост. Нещо като едно потъване към самото естество, понеже единствено то може да поведе човека към същинска еволюция – не на външните форми, а на вътрешните посоки и обхвати.
Поезията ти е философска и аналитична. Определено се различава от тази на традиционните поети. Кое те кара да търсиш по-дълбок смисъл в нещата? Кога започна?
Аз не бих казал, че е аналитична. Дори не смятам, че е възможно да има аналитична поезия. Същевременно осъзнавам, че за страничния читател така би могъл да звучи един поглед, насочен към по-дълбоките пластове на битието, тъй като там събитията сами разкриват част от своите зависимости, основания, последици. Подходът тук обаче е друг, не е личен устрем за изкуствено извличане на информация, а по-скоро опит за отваряне на ухото към по-тайните и базисни гласове на онова, което се крие под повърхността. Тъй като повърхността е една крайна изява, а зад тази крайна изява трептят жизнени и одушевяващи процеси. Знанието е винаги в сърцевината, а не в черупката, в която обикновено се спират възприятията ни.
Изкушавам се да те попитам как съчетаваш нежната си душа с професията си? Знам, че работиш в системата на МВР. Как се получава, пречи ли едното на другото, или напротив?
Настоящата ми професия е резултат от стечение на обстоятелства и опитите ми да ги приемам, доколкото мога. Не обичам да заявявам къде работя (не е добре и за работата ми), а не се и идентифицирам особено с това. Но все пак е работа в служба на обществото, която трябва да се върши, с всичките ѝ ограничения. Не съм сигурен какво е имал предвид, но прекият ми ръководител докато бях във Варна в началото ме питаше дали не ми пречи поезията на работа, а малко преди да се преместя в София ми беше подхвърлил: "Ама при теб работата и другите ти нагласи много си помагат една на друга.” Под "други нагласи” имаше предвид поезията и философските ми уклони, като подход към нещата въобще.
Кое те накара да започнеш да пишеш? Кога изпита тази вътрешна потребност?
В такава изявена форма пиша от 7-8 години, може би. Не знам дали е и потребност в истинския смисъл на думата. Поезията, както много други неща, е форма на изява. Разбира се, има си своите естетически и психологически характеристики, на които симпатизирам. Може би няма да е погрешно, ако припиша близостта си с поезията и на този аспект, за който досега не съм се замислял. Аз съм доста взискателен. Такава е и поезията, по начинът, по който аз я разбирам. Поезията е изкуство, което съчетава в себе си няколко други. Тя трябва да е литература, но и музика, и изобразително изкуство. И всичко това не трябва да уязвява съдържанието. А е и психология. Май, като цяло, литературата е първо психология.
Мислил ли си някой ден да се отдадеш изцяло на писане?
На фона на настоящите ми професионални плоскости, една такава възможност ми звучи съблазнително, но не знам дали е възможно в актуалната ни жизнена действителност. Пък е много опасно да приемеш писането за нещо, което съпътства битийността ти. От думите има смисъл тогава, когато те са натоварени с повече от собственото си тегло. Затова се говори и за вдъхновение – получаваш вдъхновение, но вдъхновяваш и думите. Вдъхваш им живот, от този, който ти е назаем даден. Ако сам си търсиш вдъхновението обаче се подлъгваш да му създаваш различни видове имитации. Междувпрочем при нас, хората, с всичко е така.
Според теб хората разбират ли какво искаш да им кажеш чрез поезията си? Ако не, обясни ни.
Май са малко тези, които са доближават до вложеното от мен. Едни разбират, едни усещат, но са малко. Един от всички възможни изводи е този, че съм лош поет. Освен това обаче аз обръщам внимание на нещо, на което повечето хора не обръщат и затова то си остава скрито и в моите думи. И всъщност, посоката на вниманието е именно онова, за което аз говоря. Човешките възприятия работят само с форми, тоест разграничение. И самото насочване на възприятията е едно ограничение. Така сами се лишаваме от широтата на погледа и мисълта. Ако вместо да храним постоянно своите ограничения (а всички идентификации са лично избрани ограничения), ние се освободим от тях, се разкрива един психичен простор, който променя из основи човека и неговите отношения.
Можеш ли да споделиш с нас кои според теб са ценностите, които всеки човек трябва да запази в себе си? Ти кои си съхранил? А има ли такива, които си изгубил?
Малко ще опонирам на тези въпроси, зададени точно по този начин. Истинските ценности не могат да са нечие притежание. Ако кажа, че имам живот в себе си, това означава, че съм го отделил от всичко останало, а с това вече той не е живот. Освен това има само един начин човек да запази връзката си с нещо по-значимо от него и той е да осезава постоянно неговата недостатъчност. Чрез това той остава отворен и връзката стои жива, по нея текат потоци. Ако той каже "съм”, или "имам”, той се затваря и остава само една изолираност.
Харесва ли ти сегашният свят, в който живеем? Ако можеше, в кой век би се телепортирал?
И аз, като всички, виждам доста недостатъци в жизнената ни действителност, поне що се отнася до човешката намеса. Особено пък както съм взискателен и критичен. Обаче и добре виждам, че това сме ние. Не сме спуснати насила в чужд свят. Много систематично сме си изградили условията и средата. Затова мога да не харесвам единствено себе си, но много по-функционално е да нямам подобен род полярно отношение, а да наблюдавам и приемам, тъй като това е единствената възможност и да се променя. Логично е, че ако се втвърдя в черупката си, не само няма да се променя, но ще увелича плътността на собствените си напрежения (което точно е втвърдяване във физичен смисъл).
Иначе винаги ще имаме някакви романтични представи за алтернативни времена и места, но това показва само желанието ни да избягаме от отговорността за себе си.
Отправи своето послание към нашите читателки...
Всички искаме повече. И аз пожелавам: повече. Но трупането на едно или друго създава тежести и прегради, и отнема пространство. Слънцето има неизчерпаем източник на вътрешната енергия и причината за това е една – че не се опитва да задържа нещо за себе си. Излъчва, постоянно и във всички посоки. Понеже знам, че младостта е важна за дамите, подсказвам, че ако бяхме и ние като Него– нямаше да остаряваме.
Ето и три от стихотворенията на Венцислав Василев:
Когато светне тъмнината
и живне вярата човешка -
аз гледам малко по-нататък
в житейската ни въртележка.
И щом угасне всичко светло -
поддържа вярата ми жива.
Аз вярвам на това, което
не идва и не си отива.
Ако земята беше още рохка,
калъпите ти нямаше да свикнат.
Животът тук е само подготовка
за някаква по-жива самобитност.
Пръстта, освен под ноктите, е също
самата аксиома на телата –
което е най-видимо и гъсто,
е твърде неподвижно за нататък.
Дали ще съблечеш стабилността си,
когато дойде време за подвижност?
Животът тук е само имитация,
която те прилъгва, че я виждаш.
Животът тук не е бил тук изобщо.
След всички тези погледи тревожни -
напълно незаслужено удобство
е туй, че скоро няма да го помниш.
Всеки трясък на сърцето
е покана или упрек,
че сега си там, където
няма да си вече утре –
имаш нещо да оставиш,
нещо собствено да вложиш,
да напуснеш своя навик
и да тръгнеш с нова кожа.
Всеки трясък на сърцето
е нарочна гръмотевица,
която те подсеща
да преодоляваш себе си.
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 9 | 0 |
