Нищо чудно вашето дете да има проблеми в училище. Дори да изкарва добри оценки, то най-вероятно постоянно се оплаква, че не му е интересно и не иска да посещава учебните занятия. Преди да го нахокате, че просто го мързи, по-добре обърнете внимание на причините за неговата апатия.
Образователната система в България е в реформа вече повече от 20 години. Промените обаче не са дългосрочни, въвеждат се нови и нови учебни програми през няколко години. Именно заради това реформата далеч не е ефективна, а грешките в училищната система вече са наяве със завършването на първото поколение деца на прехода. Некачественото образование рефлектира върху цялата нация – все пак, какво бъдеще има една държава, ако децата ѝ не получат качествено обучение?
Всъщност грешките в образованието са много, но все отнякъде трябва да се започне. Един от големите проблеми на системата са взаимоотношенията между учители и ученици, и точно в тази насока трябва да се промени нещо. Много скоро.
Учениците няма да учат, ако не са мотивирани да го направят. Няма как това да се случи на сила, затова усилията на държавата трябва да са насочени към постигане на по-високи нива мотивация.
Мотивацията е индивидуална характеристика, тъй като всяко дете се различава от останалите - по изобретателност, социализиране, интелигентност, интереси. Децата не се мотивират от еднакви неща, следователно няма как подходът за тяхното амбициране да бъде един и същ и едновременно с това – ефективен.
Училището не е готово да се справи с различията на учениците, а учителите определено познават много по-слабо възпитаниците си днес, отколкото преди 20 години.
Образователната система се интересува повече от това какво знаят и какво умеят децата, а не от тяхната личност. Това е резултат от създаването на по-големи училища и от огромния брой подрастващи в тях. Учителите преподават само по година-две на един клас и понякога дори не знаят имената на всички в класната стая. Трудно се изгражда стабилна връзка между двете звена на обучението, когато срещите са с подобна давност. Оттам идва и липсата на индивидуален подход към всеки ученик.
Учебната програма, както и различните пособия и материали, далеч не са предназначени за личностен подход. Методите за преподаване пък не са съобразени с нуждите и интересите на учениците. Индивидуалното обучение е оставено извън стените на класната стая, в която учителят разделя децата на групи и така много по-лесно ги ръководи. Още повече, някои преподаватели говорят твърде много, а подобна демонстрация на авторитет само би могла да демотивира малчуганите.
Има множество индикации, че образователната ни система не е наред. Проблемите не идват само от семейството – училището и учителите също са отговорни за неадекватния подход на децата към образованието.
Тук идва и въпросът за ролята на държавата – именно тя е виновна за безотговорния подход на преподавателите. Това е една от най-трудните, но за жалост и нископлатени, професии в страната ни. В тази ситуация на недовършени промени не се знае кой е прав, и кой – крив. Изобщо не може да се говори за "виновни", просто цялото общество трябва да направи крачка напред в посока по-добро образование.
| 6 | 1 |
