Имам смътен спомен как майка ми ме караше да легна да поспя следобеден сън през лятото. Обикновено се съгласявах и отивах да си легна. Но един ден разбрах, че ако бях достатъчно тиха, мама нямаше да разбере, че не спя.
Оставах будна, играейки си с играчките си в моята стая. Когато чувах мама да се качва по стълбите, веднага скачах в леглото и се правих на заспала. Обзалагам се, че съм се държала ужасно през останалата част от деня. Дрямката никога не е била част от приоритетите ми като дете или дори като тийнейджър. Работих на няколко места едновременно, грижех се за различни домашни любимци, ходиш на училище, излизах с приятели. Обичах да тичам и да се разхождам. Обичах изкуството и книгите.
Множествената склероза промени всичко това в началото на 20-те ми години. Докато първоначално не знаех какво се случва с мен, внезапно се озовах на задната седалка на колата си по време на почивка между лекциите в университета и работата и спях. Бях изтощена. Изтощението криеше по-тежката диагноза.
Промених хранителните си навици. Тренирах повече. И още. Пиех витамини. Прочетох всяка книга за здравето и спокойствието на ума, до която успях да се добера. Ходих на лекари. Четях различни медицински публикации в интернет. Опитай. Наистина се опитах.
Умората обаче се влошаваше с течение на годините. Тогава дойде диагнозата. Вече смазващата умора стана изтощителна. Вече не работех на три места и не ръководех домакинство с домашни любимци и деца, както си представях, че трябва да бъде. Едва се справях с няколко грозни домашни растения. Което не означава, че съм се отказала.
Пиша. Пиша публикации в блогове, романи, разкази и имейли. Вървя. Тичам. Чета. Имам котка. Имам семейство и приятели. Имам много ангажименти, които да спазвам, и сериозно заболяване, което да управлявам. Рисувам. Дремвам си. Всеки ден, ако мога. Някога го криех, като мръсна малка тайна. Не бих го признала на някого, който ме познава. Срамувах се.
Вече не. Тялото ми се нуждае от кратък сън. Той ме прави по-добрата версия на себе си. Отне ми твърде много време, за да призная, че ми трябва почивка. Дори с дрямката поддържам дните си възможно най-заети, карам тялото си да направи всичко, което може, защото животът е кратък. Не обичам да ми е скучно. Може да съм хронично уморена, но не съм мързелива. Разликата е, че сега знам как да се справям. И го заслужавам.
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
Последвайте Jenite.bg в Instagram!
| 3 | 1 |
