Още от мига, в който разбрах, че ще пътувам до Ливан, съзнанието ми автоматично се напълни с чалми, камили, военни, камикадзета... Помогнаха ми и хората около мен, за които заминаването ми беше неразумно, опасно, и какво ли още не.
Четири месеца по-късно се озовах на летището в Бейрут и продължавах да изпитвам несигурност. Компания за екскурзията ми правиха няколко момичета и ние бяхме единствените европейци наоколо. В един ъгъл бяха скупчени няколко жени - по стила на шарените дрехи предположих, че са от Индия. Изглеждаха уплашени. Докато скришно разглеждах колоритната група, до мен се приближи човек в униформа, който учтиво ме помоли да попълня няколко документа. Или поне така го разбрах, тъй като молбата бе отправена на арабски. Добре че владееше езика на тялото и успя да ми обясни къде се намират бланките и на кого трябва да ги предам. За жалост притеснението ми все още не беше отминало, защото целият персонал на летището гледаше с подозрение и нескрит интерес.
След преминаването на "граничните формалности", които отнеха около час, официално бях стъпила на ливанска земя. Качих се в автобуса и той тръгна по улиците на живописната столица Бейрут.
Музиката от радиото ми напомняше саундтрак на Боливудски филм, а трафикът...ах, трафикът! По-подреден хаос не съм виждала никъде - по тесните стръмни улички колите се разминаваха като по чудо, а шофьорите не сваляха ръката си от клаксона. Сред тази феерия от звуци и движение, някак си успяваха да се промъкнат и десетките мотоциклетисти. Те допълваха усещането за пълна бъркотия, която обаче има своите тайни принципи.
Пътуването до хотела отне около час, а вълнението от панорамната гледка трябваше да ми подскаже, че следващите седем дни ще прекарам най-вече във възхищение от един страшно различен свят.
Ливанците са най-гостоприемните хора, които съм срещала. Едно момче, с което се запознахме в университета Сейнт Джордж, покани нас - цяла група български момичета - у дома си. Майка му беше сготвила вкусни ливански ястия, след вечеря бащата запали по едно наргиле на всеки, и през цялото време семейството му (което се състоеше поне от петнадесет души) ни разпитваше и се грижеше да се чувстваме добре. Впрочем навсякъде хората бяха такива - учтиви, мили, желаещи на всяка цена да ти помогнат.
Още първата вечер разбрах, че предварително прочетената информация за Бейрут не е лъжа. Твърдения като "нощна столица на Близкия Изток" и "арабският Лас Вегас" изобщо не са преувеличени. В центъра на града дори има квартал - Gemmayezeh с цели улици, пълни с кафенета и барове, които от своя страна са претъпкани с млади и развеселени хора. Очакванията ми за строго патриархално общество не се покриха, но може би защото почти през цялото време бях в християнската част на града.
Парти в двора на университет, дискотека в стара сграда, или пък питие в закътано барче - възможностите са много. А хората навсякъде се интересуват от теб, започват разговор, учтиви са, и малко досадни. Дори един приятелски настроен господин сподели на развален английски : "В България може да не се смятате за красиви, не знам, но за нас сте богини! Вие сте толкова различни от нашите жени." Моите приятелки и аз постоянно бяхме обградени от любезно внимание, което не ни се нравеше особено. След това си дадох сметка, че това е техният начин на общуване - не само спрямо нас, а по принцип.
Видяното по време на екскурзиите трудно може да се опише с думи. Колкото малка по площ е тази държава, толкова красота и мощ е събрала в себе си. Останките от древния град Баалбек, планината Хариса с 15-тонната статуя на Дева Мария, крайбрежният Библос са само част от нещата, за които задължително трябва да отделите време, ако посетите Ливан. Природата е била щедра към ливанската земя и това се вижда навсякъде - за малко щях да пропусна главозамайващата Джейта Грото (Кристалната пещера) и Белия плаж, където се потопих в Средиземно море, и то през март.
Традиционните ястия пък ме очароваха с разнообразието си, и с това колко се различават от нашата кухня. Съвсем забравих за хляба, но за сметка на това арабските питки стават много вкусни, когато се намажат с хумус (паста от нахут и сусамов тахан, овкусена със зехтин и чесън). Салатата заема важно място в арабската кухня, затова всяко ястие започваше с огромна купа табули (покълнало жито, домати и магданоз). Близкият Изток също има своята ракия - традиционното алкохолно питие в Ливан се нарича "арак" (прозрачно неподсладено анасоново питие) и ухае по-скоро на мастика. Разрежда се с вода и определено е подходящо за любителите на силни усещания.
Не съм голяма почитателка на дюнерите, но оригиналът си заслужаваше - няма нищо общо с това, което предлагат нашите фастфууд заведения по арабски модел. В ливанската кухня липсваха ястия със свинско месо, но имаше толкова много вкусни алтернативи, че изобщо не усетих отсъствието му.
Престоят ми в Ливан бе осеян с положителни емоции, красиви гледки и много смях. Това едноседмично пътуване ме откъсна от реалността, както нищо друго досега. Донякъде не ми се тръгваше, исках още да разглеждам, да опитвам, да се запознавам...но когато с последните си пари стигнах до летището и отидох да проверя полета си, бях меко казано шокирана, когато срещу полет "FB860” с дестинация "Sofia”, стоеше лаконичното "Cancelled”.
Е, оказа се, че е допусната грешка, и скоро граничните полицаи проверяваха старателно багажа. Жените, заминаващи от Бейрут, отиват в тясно помещение, където биват претърсени обстойно за опасни предмети. Лично на мен ми направиха проблем за едно колие, и добре че не бях регистрирала куфара си - иначе щях да се простя с аксесоара завинаги. Минаха безкрайните проверки за сигурност, и не след дълго бях отново на българска земя. А спомените от Бейрут завинаги ще останат в сърцето ми!
| 16 | 0 |
