Де да бях принцеса! Щях да си стоя по цял ден в царския дворец, след бурните ми нощи пантофките ми щяха да са скъсани, и никой с нищо нямаше да ме занимава – освен, разбира се, ако аз не му заповядам.
Ала не би. Аз съм жена. По дефиниция, но по-скоро се чувствам като момиче, дори дете. Не защото съм невинна – просто възприемам реалността по доста интересен начин. Един приятел наричаше комичната ми прическа "интересна", само за да не ме обиди – правете си изводите.
Моята реалност е доста противоречива – виждам повечето проблеми като незначителни. Или направо не ги виждам. Харченето на пари, купищата козметика, гардеробът-гигант – ама това дразни ли те наистина?! - ще попитам мъжа до мен с невинно удивление.
Ами, дразни го. Всъщност дразни го до степен "болезнена неосъзнатост" - той не би могъл да назове причините за това, но се чувства все по-некомфортно. Това е усещане, подобно на "не мога да преглътна гнева си, а дори не знам на какво съм ядосан". Ето това пък ми е ужасно познато, а преди не бях такава...
Бях малка и си мислех, че все още има някакъв (макар и минимален) шанс да стана принцеса. И тогава чух възрастните да си разказват за развод, заради паста за зъби. Някой си изстисквал тубичката по средата, а жена му си събрала багажа. Чак сега я разбирам.
Моята реалност всъщност не е изцяло моя. Тя е споделена с още поне милиард и половина жени, всяка пречупила вечните конфликти между двата пола през своята собствена проблематична призма. Не може да се отрече умението на жените да изопачават нещата, което наподобява вроден талант. Макар че е чувствително по-разпространено от обикновена дарба, тъй като засяга около 99% от "нежния" пол.
Забравих да спомена колко съм добра в още едно нещо – да бъда недоволна.
Недоволството ми понякога притихва и се унася, но аз не му позволявам дълго време да мързелува. Покашлям се многозначително и му заповядвам да действа. То работи в екип с моето дар-слово, а крайният продукт е уста, от която излизат змии и гущери. Вместо жълтици. Все едно наистина съм господарската щерка, която говорила с баба Марта и нейните братя – месеците...
Имам две обяснения на иначе необяснимото си гадно отношение.
Минимум две, де – забравих за останалите оправдания: зодия, ПМС, месечен цикъл, главоболие, диета, умора, месец преди рождения ми ден, не знам колко време след...
Най-вероятно просто съм си такава.
Проектирам своите недостатъци в другиго чрез насаждане на вина. Постоянното усещане, че нещо не е наред, го кара да търси проблема в себе си. И няма време да види каква съм всъщност. Пълна с вътрешни противоречия, несигурност и без отговор на въпроса какво ми липсва всъщност? Защо го правя?
Може би пък това е перпетуум мобиле на двуполовите взаимоотношения. Хищникът преследва плячката си, но като я стигне, просто я изяжда, нали? Не живее щастливо с нея до края на дните си.
Един мъж не може да ме стигне. Мен, теб, всички нас – жените. Може и за няколко мига да си мисли, че му принадлежа. Но после се обажда моят безмилостен женски нрав и с негова помощ правя на пух и прах илюзиите на горкия наивен хищник. Мъжът. И хем го отблъсквам, хем той се връща при мен. Ден, след ден, след ден... до края на дните си.
| 11 | 0 |
