...Забеляза я още като влезе в онова кафене на ъгъла срещу опустяващия гаров площад, смути се и след това седна така, че да може да я вижда, без да се върти непрекъснато на стола. И после я гледаше, гледаше...
Беше си поръчал и той нещо, и като се правеше на разсеян, не спираше да я поглежда – отначало крадешком, но после бързо разбра, че момичето не забелязва нищо и никого наоколо, тъй че си я загледа най-откровено. Седеше сама, на масата пред нея имаше кола и чаша кафе, явно двойно и вероятно отдавна вече изстинало... Приличаше уж на делова жена – сигурно заради изисканото черно сако и дискретно разкопчаните три копчета на блузата под сакото – обаче му напомни и на хлапе с ония мили и стърчащи от небрежния кок кичури. Беше странно да е сама точно сега, в този никакъв час и в никаквото кафене пред гарата, но му харесваше. Очите й зад бисерните очила, с рамки като паяжина, сигурно бяха сиви. Сигурно. Сиви като зимно небе или нещо такова: това момиче определено беше истинско паяче. Мислеше си как би могъл да отиде там, на нейната маса, да я заговори учтиво, после да седне на празния стол... до нея, да й каже, че очите й са сиви като зимно небе...
Обаче не беше го правил – не беше заговарял непознати жени. Не помнеше да се е осмелявал някога. Нито във влак, където всички си говорят, нито в кафенета като това, където беше попаднал сега – въобще навсякъде, където всички само това и правят. Дори не и на ония някогашни събирания по тавани и чужди квартири, където се въртяха съскащи магнетофони и разнебитени грамофони и където народът наоколо се сваляше трескаво, само той – не.
Не го направи и сега. А момичето наистина му харесваше. Нямаше представа на колко години е – винаги се беше подсмихвал недоверчиво, когато прочетеше някъде как някой изтърсва с поразителна точност нечия възраст. В такива случаи все си припомняше оня филм, в който следователят разпитваше героинята дали е видяла отрицателния герой – бандит там някакъв, убиец или нещо такова. Тя не му отговори, като наместо това го попита строго на колко години бил издирваният. Ченгето й каза: "Е, на трийсет и една – трийсет и две..." Жената обаче уточни: "На трийсет и една или на трийсет и две?" Оня зяпна. И й вика: "Ама какво значение дали на трийсет и една, или на трийсет и две?!" "Ааа – скара му се жената – страхотно значение има! Защото лично аз между трийсет и първата и трийсет и втората си година преживях десет прекрасни годинки..." И го изгледа високомерно, и всичко беше наистина смешно, защото актрисата от филма беше изиграла тая инак тъпа сценка толкова изискано, че той дори и сега се усмихна, като си го спомни...
Филмът беше грузински. А на актрисата още й помнеше името. Казваше се Софико Чиаурели.
Жената на оная маса също можеше да е и на двайсет, и на трийсет и две...
Издателска къща "Жанет 45"
| 0 | 0 |
