Младият учител Камен Киров за българското образование (Продължение)

Ето какво ни разказа той

Младият учител Камен Киров за българското образование (Продължение)
Фотограф: Инес Райчева

Както Ви обещахме вчера, днес публикуваме втората част от интервюто с учителя Камен Киров. Първата част можете да прочетете тук.

Имаш ли поглед върху образованието в българските училища? Какво според теб ни куца? Има ли върху какво да се работи в образователната ни система, или е наред по твое мнение?

Имам, на първо време, личния си опит. Но имам, разбира се, и някакви допълнителни наблюдения – било то от опита на близки и приятели, било то от информационни източници, на които съм попадал. При всички положения – не достатъчно, за да правя генерални изводи на база данни.

Въпреки това, на база на собствения си опит и нещата, с които теоретично или практически съм се срещал и съм изпробвал, бих могъл да споделя и личната си позиция по въпроса.

Наскоро четох една статия, засягаща българското образование и идеала за всестранно развитата личност, която то отчасти цели – да се знае от всичко по малко, а да се специализира според интересите по-късно. Ако едно време е била в сила визията, че наученото днес ще ти е в полза в бъдеще (и следователно си струва да го учиш, дори и в момента да не виждаш приложимостта му), то в наши дни тази визия се конкурира с лесната достъпност до всяко знание и информация, които ни трябват, посредством Интернет и модерните технологии. Т.е. имаме двояк проблем – хем образованието не адресира актуални нужди и интереси, хем същевременно тези нужди и интереси могат да се задоволят много бързо и лесно посредством неща извън училището. А да не говорим, че светът се променя толкова бързо, че не е ясно дали нещо, което уча днес ще ми е потребно след 2 години, а камо ли след 20.

От друга страна, нещо, което изследвам и в бакалавърската си теза, е как учебният процес е организиран. За деца и младежи, които (1) свикват отрано да получават лесно търсеното от тях и (2) рядко се научават сами да търсят, изпробват, творят (тъй като пък има безброй външни начини да запълнят времето и вниманието си) става още по-трудно да стоят 35-40 минути на едно място и да учат дори интересните неща. Първо, че мозъкът (и особено на деца в ранна възраст) не учи и не създава невронни връзки в такива условия, а в движение или воден от висока вътрешна мотивация и интерес, и второ, най-"успешното”, което се постига по този начин е заучаване на някаква информация и научаване на житейския урок, че някой те кара да правиш нещо, но ако имаш добра оценка (не е задължително това да съвпада с "да знаеш”), те оставят на мира.

Има редица теории, а вече и значително практически опит, натрупани на местна и международна почва, които дават нов поглед върху образованието, ученето и духовното развитие на хората. Ако в обучението на децата са включени играта, рефлектирането върху конкретен лично преживян опит, правенето на проекти и експерименти, делегирането на отговорност и позволяването на самоинициатива (дори в организирането на самия учебен процес), то и постиганите резултати са невероятни – децата стават активни, самоорганизиращи се и иноваторски настроени не само в училище, но и във всичко, което правят. Това е смисълът на "образованието да не е подготовка за живота, а да е самият живот”.

Разбира се, тук има и много конкретика, без която тези идеи изглеждат утопични, ако не и безразсъдни, но за интересуващите се ще спомена само няколко примера – международната мрежа от Демократични училища, тръгнала от Хадера, Израел; Алтернативните училища в Дания, учителите за които се подготвят в специално ВУ; Валдорфската педагогика с нейните силни акценти върху изкуството, духовното и връзката с природата, по която в съседна Румъния има държавно субсидирани институции от детската градина до 12 клас; Монтесори-методиката, по която функционират няколко детски клуба в София, проектно-базираното образование, Слънчевата педагогика и какво ли още не – все модели, които гледат на детето по много по-различен (цялостен) начин и от които може да се почерпи и приложи не малко.

За всички тях обаче (и което виждам като най-голям проблем) са нужни смелост и отдаденост. Покрай дебатите за новия закон за училищно и предучилищно образование ми направи впечатление за пореден път как мисленето (което поне в медиите и институциите може да се проследи) е насочено към търсенето на "Правилния” начин, метод, формула – нещо, което дори мозъчен хирург с над 1000 операции зад гърба си може да отрече като реалистично: всеки е различен и дори да има общи черти и закономерности, всеки мозък и всеки човек функционира и учи по различен начин. Да се налага един-единствен начин/ учебник/ похват към Всички деца, е безумие. Но за да се направи обратното – да се подходи индивидуално, да се поставят предизвикателства на децата и същевременно да се подкрепят в трудностите, се изисква и много по-различна подготовка, разбиране, отношение. Нужна е наистина много по-добра, обширна и задълбочена съвременна подготовка на педагозите, както и поле за наблюдаване, изпробване и подбиране на методите, които дават резултат в едни условия, не дават в други и т.н.

Аз лично бях впечатлен, когато за първи път четох за демократичните училища (а в последствие се срещнах и техния "автор”, Яков Хехт), в които учителите, родителите и учениците дискутират, аргументират, изпробват и променят продължителност и задължителност на часовете, ред и правила в училището, абсолютно целия училищен живот – като една общност или семейство. И във всяко училище нещата се случват по абсолютно различен начин – според онова, което всички заедно определят като свой интерес и полза за развитието на децата. А за това е нужна смелост! Смелост у родителите, смелост у учителите, смелост и у децата.

И вяра! – Доверие спрямо децата, доверие между родителите и учители, доверие в обществото и по-малките общности. Ако всеки осъзнава важността на образоването на новите поколения и неизбежната връзка между личния си живот и чуждото щастие или нещастие, мизерия или благоденствие, то и образователната система ще престане да бъде система и ще се превърне в пълноценен живот. Но разпокъсаността ни в момента и пагобната идея за сития вълк с дебел врат, който си върши работата сам, може би, ще са и горчивият опит, който трябва да изживеем като общност, за да стигнем до мисленето за подкрепа и взаимопомощ.

Ти си млад човек, избрал да практикува една от най-достойните за уважение професии. Въпреки че не работиш в традиционното училище, ти също учиш децата на важни неща. Не те ли е примамвала идеята да заминеш извън страната ни? Оценява ли се трудът ти тук?

Всъщност, от първи септември вече работя в доста традиционно училище – започвам в 58-мо ОУ, в Орландовци, а значително по-малко ще мога да водя обучения или "Философия за деца”.

Идеята за заминаване ми е минавала през главата, но честно казано, ми е била и плашеща. Още с първите стъпки в осъзнаването колко много труд е нужен, за да се подобряват нещата в обществото ни, започнах да разширявам малко по малко границите на личния си комфорт и да се занимавам с неща, които имат малко или повече обществен или общностен принос. Имам усещането, че ако замина, ще изтърва темпото или възможността да направя нещо тук. Но не ми е чужда идеята да отида за някакъв кратък период навън, за да почерпя опит и да мога още по-ефективно да развивам себе си и да допринасям за развитието на хората и средата тук.

Колкото до оценката на труда ми, все повече собствената ми оценка или тази на най-близките ми хора става по-тежка и водеща за нещата, които правя. Както казах, занимавам се с медитация, Рейки, психология, бойни изкуства, философия – да почувстваш собствената си значимост и да започнеш да харесваш себе си на едно по-дълбоко равнище води и до по-малка зависимост от чуждите оценки и по-голяма лична удовлетвореност и увереност. Външните санкции или награди играят все по-малка роля за сметка на вярата, че съм полезен на децата, на общността си, на хората около мен, както и че с това създавам едно по-добро бъдеще за всички ни.

Какви са наблюденията ти върху децата? Усвояват ли бързо новите неща? Учат ли с желание, или са по-мързеливи? Каква е разликата между това, когато ти си бил ученик и сегашните ученици?

По време на лятната академия на "Заедно в час” преподавах на деца, завършили втори клас. И децата бяха прекрасни! Както всички деца, които са обичани и им се обръща внимание. Това може би е единствената "формула”, която е в сила за всички деца – те трябва да бъдат обичани и да им се помага. И децата усещат, когато това е така, както и усещат, когато това липсва. Едно прекрасно видео от известните TED-Talks беше озаглавено "Децата не учат от учители, които не харесват”.

Всяко дете е индивидуалност – едно е развило едно свое качество, друго е развило второ качество, трето пък – някакви други. Когато учителят се стреми да опознае децата и да им помогне, той научава кое им е лесно и кое - трудно и прави нещата така, че да предизвика и по-напредналите, и по-затрудняващите се. И най-важното – да им покаже, че могат, за да придобият увереност и желание да продължават. Чувствах се доста зле, когато децата не успяваха да се справят с някои задачи заради мен – когато не съм разяснил добре, не съм проверил дали са разбрали, не сме упражнили достатъчно или нещо друго. Никой не е мързелив, когато му поднесеш новото по интересен начин, когато му дадеш свобода, когато го подкрепяш и овладява все повече и повече. Ученето дори на химическо равнище е свързано с приятни емоции. То не може да се случва в агресивна среда (нужен е емоционален ресурс, за да се изправи един човек – дете, млад, възрастен, пред ново предизвикателство, несигурност и възможността да се провали).

Ох.. хем ми се струва, че не е било много отдавна, хем виждам коренно различни млади хора в училище. Ами, може би условията са доста по-различни. През изминалата година съм срещал и съм работил с ученици, които са били 10-11-12 клас, а разсъждават зряло, отговорно и поемат инициатива за неща, за които и за мен е предизвикателство да се справя. От друга страна, ставам свидетел и на диалози, общуване и поведение, които ме карат да се замисля дали не живея в някакъв балон и само си въобразявам, че постигам някакъв напредък. Има много – както потенциал, така и нужда от работа, но това е възловото и за образованието: обществените проблеми не могат да се разрешат от няколко учители, няколко училища или няколко неправителствени организации. Това зависи от усилията и труда на всеки един от нас, без значение къде живее, как се казва, какво работи и т.н. Това да си човек и да си такъв не само за най-близките си, но и постоянно – на работа, в градския транспорт, зад волана на колата си, по улиците, във всички ситуации, когато ни се иска някой друг да направи нещо по въпроса, да разреши проблема или дори да се разкара.. във всеки един момент сме пример и можем или да бъдем добър, или лош такъв. Колкото повече лоши примери, толкова повече такава култура и ще се възпитава в подрастващите. Това е обща отговорност и роля. Не бива да абдикираме от нея, защото последиците са за всички ни.

Разкажи ни някоя забавна случка от твоята учителска кариера.

Помня най-силното си преживяване от детската градина – в края на първата година, в която водих "Философия за деца”. На открития урок, който организирахме, една от майките дойде при мен и ми каза, че нейното дете е било толкова срамежливо, че тя и баща му не са идвали даже на тържествата и пиесите, които децата играят, защото той се притеснявал и отказвал да играе. (Една вметка – тъй като темите по философия избирахме на ротационен принцип, за да може всеки да предложи интересна за него тема, това дете няколко пъти отказа да се възползва от реда си и дори се криеше с ръце, когато му предлагах да сподели своето виждане по някоя от темите; разбира се, когато не желае, го оставям, за да види, че никой няма да го притиска, а всеки се включва, когато сам пожелае.) В края на годината това дете говореше, питаше и участваше повече от някои по-разговорливи деца, а втората година стана един от най-активните участници в часовете ми. Неговият най-добър приятел ми казваше "господин Камен”, а веднъж ме запита дали мога да се карам. Отговорих му, че мога и ми е любопитно защо ме пита такова нещо, а той отвърна, че в детската градина им се карат госпожите, а по философия никой не им се кара. Това бяха най-усмихващите ме моменти, които едва ли ще забравя.

Станете част от Jenite.bg във Facebook!

3 1
Харесва ли ви тази статия?
Коментари
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
Блондинка се прибира вкъщи: -Скъпи, ще останеш много доволен, като ти кажа нещо. Днес 3 пъти минах на червено и никой не ме спря и не ме глоби. Със спестените парички си купих 3 нови шапки.
РАЗБЕРЕТЕ КАКВО СЛЕДВА...
Животът е твърде кратък, за да не си жив, да не бъдеш страстен и да преливаш. Разкарайте нещата,...
Вдъхновете се докрай!
365 спокойни дни.
Защото всичко е по план!
Вашият персонален
календар.
Към календара
Специални оферти
Реклама от 3Bay
Каква е перфектната работа за вас?
Резултати | Архив
Илиана Кочева
Илиана Кочева
логопед
Илиана Кочева е магистър по логопедия. Завършила е Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Тема: Забавяне в речевото развитие
Вижте всички специалисти