От сърце се радваме, когато някоя от вас, читателките на Jenite.bg, се престраши да ни пише. Да сподели. Размишленията, чувствата, мечтите си... Ето защо с радост публикуваме личната история на Даниела Тянкова за едно писмо. Писмо, което й помага да скъса с миналото и да оцени това, което има в настоящето.
Извадих избелелия лист хартия, изписан с черно мастило, и се зачетох в него. Думите ми се струваха странно познати, а дълбоко в себе си бях убедена, че съм виждала този почерк и преди, макар и отдавна.
Продължавах упорито да чета написаното с единствената цел да открия спомена, който ни свързваше. И когато наистина успях, когато го открих, вече беше късно да затворя съзнанието си за нахлулите образи и гласове.
Набързо съжалих за любопитството си, не исках да се връщам назад и да си спомням, исках да забравя всичко така, както го бях забравила и преди. Трябваше да захвърля парчето хартия, но една частица от мен не можеше, тя се беше вкопчила безнадеждно в изплувалото минало. И нея я болеше, знаеше, че допуска грешка, като оставя вратичката отворена, но изпитваше онази носталгия по загубеното.
Мастилото все още се отразяваше в очите ми, а аз продължавах да попивам всяка дума, изписана с него. Тя се забиваше болезнено в сърцето ми, оставяйки малка драскотинка там, където преди се беше докосвала, причинявайки толкова радост.
Разгънах писмото, писано внимателно преди години или месеци - кой знае, защото всеки ред бе старателно запълнен. Вдигнах листа и започнах да го обръщам, сякаш търсейки таен знак, който преди не бях видяла, но който би ми подсказал развръзката. Нямаше. Нямаше чуждо червило, нито написан телефонен номер и после изтрит. Нямаше послание към някоя друга жена, а писмото наистина изглеждаше написано за мен.
Стигнах до последния ред на предпоследната страница и вече знаех какво ме очаква на следващата. Спомен или просто се досещах, но бях сигурна. Треперех цялата и в мига, в който го осъзнах, се изсмях с презрение на слабостта си. Не вярвах, че толкова лесно мога да изляза извън контрол и то заради едно никакво си писмо, отдавна загубило някогашната си стойност и предназначението си. Оставих го обратно на бюрото и се изправих.
Имах нужда от свобода, от пространство, от малко повече въздух, отколкото достигаше до белите ми дробове в момента. Спънах се в една кутия на пода, подала се изпод леглото ми на път към вратата на стаята. Капакът беше пожълтял и леко изпокъсан от навярно многото отваряния. И преди да го повдигна, вече знаех какво има вътре. Но както преди, не можех да се спра.
Изпитах някакво странно вътрешно задоволство, когато очите ми зърнаха познатите снимки. И макар да болеше все повече с всяка изминала секунда, се настаних удобно на килима, с кутията в ръце. Зарових се в нея и почувствах, че се ровя в собствената си душа. Кутията ми се стори доста неподредена. Заснетите мигове изплуваха в съзнанието ми и болката сякаш правеше всичко още по-приятно.
Намерих си една, която, както установих, успяваше да стигне най-надълбоко в сърцето ми и да забие там най-острата игла, затова я хванах здраво и съсредоточено започнах да я изследвам. Опитвах се да уловя всеки детайл, да разтълкувам и най-малката подробност, защото знаех, че преди да си припомня всичко, преди да го изживея наново, надали щях да мога да затворя кутията и да забравя, че някога я е имало.
Май седях така с часове и май се разплаках. Когато болката започна да отминава и неспирното блуждаене на погледа ми сред снимките, бе изгубило ефекта си, се изправих и подредих нещата обратно в кутията.
Усмихнах се и се запътих към бюрото. Настаних се удобно и грабнах писмото. Хвърлих му един последен поглед, който сякаш му казваше сбогом завинаги, смачках го и го захвърлих до кутията. Ръката ми се плъзна по рамката на снимката, закачена точно пред мен, която, част от настоящето ми, ми напомняше, че няма нужда да гледам назад, а другата затърси бял лист хартия и черно мастило.
Написала писмото, го запечатах и поставих там, където този, който го заслужаваше, щеше да го открие. Изнесох кутията и се почувствах свободна отново да бъда щастлива, но този път с някой друг, някой, който ме чакаше и който нямаше накрая да се превърне просто в кутия с пожълтели снимки, избелели писма и прашна купчина спомени, заровени някъде там в душата ми.
Благодарим на Даниела за трогателната история! Ако и вие искате да споделите с нас своето мнение или разказ по тема, която ви вълнува, чувствайте се свободни да ни пишете на jenite@jenite.bg! Или още сега станете част от Jenite.bg във фейсбук!
Ще бъдат публикувани само материали, одобрени от редакцията и обработени от коректор при нужда.
| 26 | 0 |
