Когато бяхме деца, дежурният въпрос, задаван от цялата рода, беше – "Ей, какъв искаш да станеш, когато пораснеш?”. Спомням си как този въпрос винаги ме смущаваше и забивах поглед в земята. Какво точно ме питаха? Защо им беше толкова важно да знаят нещо така далечно? Изобщо какво трябваше да разбирам под думите "когато пораснеш”? Колко трябваше да раста, за да порасна?
Мама обичаше да ме мери със сантиметър от време на време и отбелязваше с молив върху шкафа докъде стига главата ми. Може би трябваше да стигна до ръба на гардероба, за да съм вече голяма? Все не намирах смелост да попитам някого кога ставаш голям, кога порастваш наистина. Кога разбираш какъв искаш да бъдеш?
Осъзнах, че съм пораснала, когато спряха да ме питат каква искам да стана, какво искам да уча, къде искам да работя. Следите от молив по гардероба избледняха, а с тях си отидоха и онези въпроси. Защо вече никой не ме пита нищо? Разбира се, ежедневно чувам десетки въпроси, отправени към мен, но нито един от тях не ме смущава така, както ме смущаваше онова заветно питане. Преди все не знаех как да отговоря, защото не знаех какво се иска от мен, бъдещето и това да бъдеш голям ми се струваше като нещо, което никога няма да бъде част от моя живот.
Малко по-късно започнах да схващам, че може би трябва да назовавам някоя професия в отговор. Обичах малки кучета и котета, решено беше, че ще ставам ветеринар. Докато един ден мечтата ми не беше разбита с факта, че ветеринарите не се грижат само за малки и сладки животни, а и за големи и не особено приятно миришещи крави и кози. Прекрасно измисленият ми отговор изгуби чара си и набързо се отказах да бъда ветеринар и да пораствам.
Но както често се случва в живота, онова, от което се плашиш най-много винаги те застига. Рано или късно всички порастваме и много рядко ставаме това, за което сме мечтали. Причини много, отговор един – пораснахме. А с порастването много мечти и желания си тръгват от нас безвъзвратно, за да направят място за нови. Въпросите вече са други, трябва ни място и за нови отговори. Вече не върви да навеждаме срамежливо глава, когато ни питат нещо неудобно.
Пораснах, (сега съм цели 170 сантиметра), но отговорът на въпроса от детството все ми убягва, продължава да блуждае някъде там, дълбоко в съзнанието ми. От време на време се случва да си го задавам сама, а отговорът ми е все така неясен. Избрала съм си професия, посока, имам определени виждания за това как искам да протече животът ми. Наскоро осъзнах, че именно там ми е била грешката през цялото време. Всичко това е страхотно и много важно - целите, мечтите, желанието, но има неща, които са извън нашата сила.
В един момент осъзнавате, че целият ясно структуриран план за бъдещето ви няма да ви помогне да бъдете наясно със себе си и с желанията си. Помага ви всичко останало, но не и това. Правите планове, защото така трябва, защото всеки прави така, защото "е хубаво да си правиш планове за бъдещето”. Ами не, не е хубаво. Противно е. Няма нищо сигурно в бъдещето, нищо не би могло да бъде планирано, сигурен е само точно този момент, моментът, в който четете тази думичка.
След нея вече няма сигурност, има само хаос. Обичайте този хаос, от него понякога се раждат прекрасни, неочаквани неща. В това е красотата на живота, в този смут, който има силата да ви завърти на 180 градуса.
Знам само две неща със сигурност – искам да бъда щастлива и свободна, в който ред си изберете. Искам да бъда свободна да отговоря на хубавите въпроси и да пренебрегна нетърпимите, искам да бъда свободна да дишам, да се движа, искам да имам свободата да не живея живота само на един човек, искам да имам много цели, да живея на няколко места, искам да опитам колкото се може повече от несигурното бъдеще.
А за нуждата от щастие има ли нужда да говоря? И аз така си помислих... Щастието винаги е ясно, всеки си го представя по свой си начин. А каква искам да стана, когато порасна ли? Е, попитайте ме пак утре!
Ако тази статия ви е харесала, станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 16 | 3 |
