Без особен проблем мога да нарека "валентиновия" 14 февруари маркетингов трик за извличане на количество финикийски знаци от масите, съпоставимо с това, което харчат американците в рамките на техния "черен петък".
Нещо повече. Прелиствайки любимите си онлайн магазини онзи ден и обикаляйки офлайн събратята им, стигнах до едно мъдро заключение. Цялата идея за изпращането на проникновена любовна картичка, изразяваща чувствата, които изпитваме към човека до нас, е принизена до възможността да купиш на половинката си нещо на далавера, да излезете с въпросната на вечеря в дадено, претъпкано с други празнуващи, заведение и евентуално да осъществите мимолетен полов акт, защото на следващия ден сте на работа.
Отвсякъде ни се насажда идеята, че едва ли не всичко, което охарактеризира любовта, се състои в количество розови артикули, най-често във формата на сърце, което върви в комплект с букет цветя. Един вид, поставят любовта в розови рамки в деня, който би следвало да честваме безграничната ѝ идейна характеристика.
Разбира се, никой не е длъжен да обръща внимание на розовата маркетингова атака и тривиалното изразяване на любовни чувства, което минава през стомасите и евентуално - половите ни органи.
Чистата и свята истина обаче е, че като човек, имал възможност да живее в различни като големина и статут градове за период от време, надминаващ рамките на година – съответно и разполагащ с количество познати от всякакви прослойки - в мен се е настанило усещането, че мнозинството млади хора днес следват стриктно гореспоменатия "ресторантьорски" процес. И повечето дори не се замислят, че на това силно рамкирано през годините любовно изразяване, може да има някаква алтернатива.
И тук идва запитването - не демонстрира ли нагледно "ресторантския валентинов прийом" колко е принизена ролята на любовната игра в рамките на модерното консуматорско общество? Колко бедни сме на идеи, що се отнася до чувствено изразяване и колко много се е свил любовният ни мироглед?
Вероятно на повечето от вас ви е известно, че първото "валентинско" послание е изпратено от затворническа килия през далечната 1415 година. Тоест, в онзи конкретен ден, френският младеж, носещ не особено френското име Чарлз, е бил силно ограничен във възможностите си да изрази своите чувства спрямо своята любима.
Подобни ограничения при нас естествено не съществуват, но въпреки това мнозинството "честващи" се придържат към едни и същи стереотипи на любовно изразяване.
От последния път, в който действително можех да се причисля към четата на "честващите", минаха повече от пет години. По време на въпросното честване реших да наблегна на мастиката, като в крайна сметка бях цветущо наруган. Един вид, как съм могъл да изразявам анасонови чувства точно на 14 февруари?
Подобно обвинение и до ден днешен ми звучи все едно мъж да обвини половинката си, защо на 8 март не се е издокарала в най-добрите си одежди. Опитът да бъда поставен в подобни, "валентинови" рамки, тотално ме отрамкира и единственото, което помня от последните три "валентиновци" е, че съм бил заедно с последната за момента жена до себе си, но определено не съм я водил целенасочено по ресторанти, барове, или непременно сме се любили страстно, защото е 14 февруари – празника на Свети Валентин.
Предполагам, че звучи скучно като за (модерен) 14-ти февруари, но от друга страна, в съзнанието са ми останали множество други вечери, прекарани със същия този човек, които поддържат огъня на любовта ми към него. Дни, в които използваните изразни средства са били апотеоз на чувствителността на Коралски към съществото до него. Дали това ще е нескопосана рисунка, окарикатуряваща другия човек, не особено вкусни спагети, но приготвени в правилния момент или спонтанен вихрен секс върху кухненската маса – важни са спомените и чувствата, споделени през въпросните моменти, състояли се в дни, различни от "любовния" 14 февруари.
Прочее, по принцип нямам нищо против да бъде определен ден, в който символа на любовта да бъде издигнат да пиедестал. Но не и цялата символика да се изразява в порозовял ресторантски спектакъл, който е по-изкуствен от бюста на пищната Лоло Ферари. Мир на праха ѝ.
Защото хубавите любовни спомени от един 14 февруари не трябва непременно да остават в съзнанието ни заради празничната принадлежност на въпросната дата, а въпреки нея. И защото истинската любов, поне така съм научен, е непреходна и комерсиалното ѝ обвързване към днешна дата е своего рода неуважение както към самите нас, така и спрямо любимите ни същества.
Така де, Трифоне, налей...
| 140 | 6 |
