През нощта май ми беше студено, а към 5 часа чух песента на джамията. Когато се събудих, се сетих, че този ден имам специален повод да не спирам да се усмихвам. Ставах на 20. Започнаха да ми звънят разни хора още в 7 часа сутринта! Вече бях толкова радостна, че имах сили да ходя цял ден. Тръгнахме към 7:30, за да изпреварим горещините.
На края на Средна махала ни спря един дядо, който като ни видя с големите раници, направо ни пита за Емине ли сме. Като разбра, че Живко е стигнал дотам само за 17 дни, го поздрави и каза: "Много ми е приятно! Аз съм дядо Мехмет от Средна махала – ваш приятел!” Продължихме напред по асфалта, развеселени и поздравявайки всички хора по пътя. Изведнъж Жицата извика и се обърна рязко: "А! Танче, ти имаш рожден ден днес! Честито!” Знаех си, че като се сети, ще е забавно.
Вървяхме напред, а релефът вече беше неузнаваем – пясък: фин и мек – се беше разсипал като вълшебен прашец под краката ни; ниски тревички изгаряха под жаркото слънце; храстчета и тук-таме някой дъб. През последните дни имах уникалната възможност да наблюдавам внимателно и от близо смяната на релефа, флората и фауната. Как буковото царство постепенно беше завладяно от други широколистни видове; появата на дъба, който накрая успя да си извоюва почетно място, отстранявайки бука изцяло.
Имах чувството, че сме тръгнали на сафари в Африка.
С всяка следваща крачка бяхме все по-близо до морето. Въздухът вече натежаваше от влагата. Продължавах да ходя въпреки обезводняването, жаждата и убийствената жега.
Ранния следобед пристигнахме в село Козичино (Ерчек) – крайната точка за деня. Веднага се упътихме към кръчмата, където скоро се появи един дядо, който гореше от желание да ни заприказва. Показвайки ни некролозите, заяви, че неговата баба била тая най-горе в дясно, а той се казвал дядо Иван и не му се живеело сам. Питаше дали нямаме някоя сгодна баба, с която да сподели малкото години, които му оставали.
След малко се появи и един доста светъл мъж с куче, което не спираше да се дърпа. "Sit down, puppy, I told ya, sit down!” Дядо Иван го посрещна с: "Джон, ела да пием бира”, а чужденецът отговори: "I’m coming, I’m coming” . Джон ми обясни, че едва ли ще научи и българския – много добре се разбирал с всички хора от селото, без да знае езика (нито те – неговия). Точно преди да тръгна към масата да обядвам, дядо Иван каза: "Айде бе, Джон, пусни кучката да стане сварката.” Преведох го на Джон и му обясних, че старецът е много забавен и си търси жена. Тогава англичанинът заяви: "Tell him that if he wants a woman so much, I can give him mine only for 20 levs.” При превода всички присъстващи българи избухнаха в смях, а Джон добави: "And if he can’t afford it, he can get her for free only if he takes her now!” Кръчмата се тресеше от смях, а ние си похапвахме кюфтета и кебапчета със зеленчуци за гарнитура. Отличен подарък за Рождения ден!
Докато дядо Иван оплакваше съдбата си на самотник и се опитваше да сватоса кучката на Джон с кучето на кръчмаря, успях да разбера, че след обяда Живко е уредил следващия ни луд транспорт напред по пътя към морето – щяхме да се возим на конска каруца. С помощта на Арап (кончето, което ни возеше, носеше името на любимото ми хоро!) стигнахме до Дюнския проход. Оттам трябваше да тръгнем отново пеша, което ни изглеждаше като жестока несправедливост след вълшебния следобед. Морето вече се виждаше и ако бяхме решили, можеше да слезем на Слънчев бряг на свечеряване. Но не – нали си бяхме избрали най-трудния и най-дългия начин да отидем на море – не биваше да се разколебаваме точно на края! Имахме още около 2-3 часа светло и трябваше да ги използваме. Вечерта заплашваше пак да ни завари ходещи. Този път я изпреварихме. Усмивката от сутринта просветваше на лицето ми за лека нощ.
Таня Даскалова
| 0 | 0 |
