Говорят ми роднини и приятели, съветват ме как да постъпвам в дадени ситуации, ама не! Аз си знам най-добре, или поне така си мисля. Сега, когато е изминал един определен период от време, си давам равносметка за нещата, които ми се искаше да знам по-рано. Онези, над които съм умувала на загасена лампа през нощта и в крайна сметка съм си изпатила от прекаленото умуване. Май им казват грешки...
Е, сега вече знам, че определени събития показват хората в истинската им светлина. Хората са като хамелеоните. Сменят цвета, личността си, в зависимост от ситуацията. Парите например, превръщат много от нас в егоисти. Изведнъж милата ти и малко луда приятелка се превръща в непознат себелюбец, който мачка всичко по пътя си. Прост пример, но с много точна и силна поука.
Искаше ми се да се вслушам повече в думите на родителите си. "В джунглата навън можеш да разчиташ само на себе си", най-ценният съвет на света! След известни лутания и загуба на време в сляпа вяра, че някои може да ми помогне, когато се нуждая, вече го вярвам. Сега сме me, myself and I. Oстанахме.
Вече не вярвам в парите. Нали се сещате "Парите въртят света", "Колкото повече, толкова по-добре" и всякакви такива измишльотини, които стимулират желанието за още и още. На мен и малкото ми стига. Не, че не ми е приятно да имам пари, напротив. Просто според простите си сметки съм изчислила, че не ми трябва толкова много, за да намеря онова щастие, което всички търсят. Сладко, любов и малко пътешествия да има! И тук списъкът свършва.
Занаятът се учи, но талантът се крие там, където ни е приятно да учим. Разбиранията ми за "каква искам да стана като порасна" се изкривиха тотално, когато започнах да правя нещо, съвсем различно от детските си представи. Пълна противоположност на очакванията! Мислех си, че за да си добър в професията, първо трябва да изучиш всичко, до най-малката подробност, а след това да започнеш с практиката. Е, сега знам, че и двете вървят ръка за ръка, а опитът е най-добрият ми съюзник.
Днес интуицията е това, което ме води. С поглед към миналото се виждам четяща малка, разпадаща се книга с пожълтели от годините корици, в която се обяснява как трябва да се вслушваме във вътрешния си глас. Четях, разбирах, но не следвах тези пожълтели редове. Защото когато съм на кръстопът, често търся чуждото мнение. Приемам го като удавник сламка, мислейки си че това е по-сигурният вариант да не сгреша. В повечето случаи е грешният.
В крайна сметка всички искаме да сме емоционално подготвени за ситуациите, които ни предоставя животът. Но съществува ли изобщо такъв сценарий? Или може би винаги ще се страхуваме от болката, която носят грешките и силата на околните да нараняват, с думи или действия.
И накрая, става ми по-топло, когато знам - винаги имам един вариант, и ако той не е най-правилният, то със сигурност не е най-грешният. Имам избор. Мога да избера да послушам малкото човече вътре в мен, да чуя себе си.
| 25 | 0 |
