Епизод 1: Представяне
Епизод 2: Решението
Епизод 3: Женени съквартиранти
Епизод 4
Винаги, когато стане дума за раздяла между двама души, първият аргумент, който се чува, е: "А децата?". За мен отговорът винаги е бил:
Какво децата? Те ще живеят на върха на радостта с родители, които, ако успеят да запазят някакъв вид на отношенията си, никога няма да се прегръщат, целуват и изглеждат щастливи заедно?
За да растат в наистина хармонично семейство, децата се нуждаят от преки изрази на любов. Не само към тях самите, а и между родителите. Директният пример е този, който залага модели, не думите.
Аз съм дете на разведени родители. И въпреки всичко имам прекрасен пример за истинско семейство. Дядо ми и до ден днешен прегръща баба и й казва, че е най-прекрасната жена на света. Мама се ожени втори път, а за втория си баща мога да кажа само, че е човекът, който ме е научил на живот. На това да се бориш за нещата, които искаш и на това, че всеки има право на мечти.
Предвид личната ми история, винаги съм била много смела, като стане дума за раздяла. Всеки поема по пътя си, среща други хора, щастлив е, комуникира адекватно с първия си партньор... Децата от вторите бракове се виждат с братята и сестрите си и цари разбирателство.
Израсла съм без да ставам свидетел на скандали, без да чувам обиди от единия за другия родител, без да бъда настройвана и делена. В моето съзнание децата са причина №1 да прекратиш отношенията си с някого, който натоварва и теб, и тях.
Моите така и не са имали грижовен баща. Осъзнавам личната си вина в случая, защото аз винаги съм искала да имам бебета и когато се родиха (и първото, и второто), мъжа ми беше оставен на доста заден план.
Той, от своя страна, усетил удобството от това аз да поема всички грижи, съвсем спокойно абдикира, заравяйки се в работа. И като казвам "абдикира" имам предвид, че в моментите, в които той се прибираше у дома, бебетата бяха вече изкъпани, накърмени, приспани... Аз правех всичко сама. Аз ставах нощем, аз ходех на консултации, аз тичах в Пирогов, когато се наложи.
Той поемаше носенето на кошницата, когато пътуваме и разходките през уикендите, когато буташе бебешката количка. И с двете деца започна да общува по-активно, когато станаха на 2 години и вече можеха да правят доста неща сами.
Децата винаги са го изнервяли – или тичат, или вдигат шум... Обича ги и им се радва, но рядко го показва. Не са били от бебетата, подхвърляни и гъделичкани от татко си, не са носени на конче. Виж, играчки им купува. За да стоят в стаята си и да се занимават. Следи стриктно за всяка играчка – да не бъде повредена или изгубена, а ако това се случи се сърди повече от децата и намира повод да им се скара.
Възпитанието се състоеше в това непрестанно да се правят забележки и децата "да бъдат карани да мислят". Не можеш да очакваш от едно 4-годишно момченце да прецени, че като се пресегне над чинията, ще натопи ръкава си в нея и да го хокаш, че не разсъждава логично.
Парадоксалното е, че откакто сме физически разделени и ги взима за определено време, е много по-грижовен и обичлив към тях. Те започнаха да го прегръщат и да му казват, че го обичат. Винаги е подготвен къде ще ги заведе и какво ще правят заедно. И децата са щастливи!
Но да се върнем няколко месеца назад.
Никой не може да те подготви за момента, в който се изправяш срещу собствените си деца и, поемайки цялата отговорност (защото аз направих точно това) си първият, който посреща реакциите им.
Около нас е пълно с разделящи се и разделени семейства. Аз доста наивно смятах, че след като живеят с моята история и с тези на най-близките си приятелчета, децата ми ще реагират по-спокойно. Знаех, че няма как да не се натъжат и да не преживяват случилото се, всеки със своята чувствителност и спрямо възрастта си, но това, с което трябваше да се сблъскам, беше сърцераздирателно.
Синът ми, като по-голям, беше първият уведомен. Направих тази крачка един следобед, докато се прибирахме от детска градина. Реших, че ще го съобщя директно с простички думи и ще дам близък пример с момченцето, с което играе всеки ден.
Моментът, в който две огромни пъстри очи се впериха в мен и чух: "Ама защо и аз ще оставам без татко?" ме свари тотално неподготвена. Потокът от сълзи, който се изля след това беше първото изпитание за решението ми. Докато обяснявах, че никога няма да остане без татко, защото единственото, което ще се случи е, че татко повече няма да живее с нас, подлагах себе си на анализ.
Реакцията на детето не ме разколеба. Напротив – почувствах се страхливка, че не взех по-рано това решение. Във време, в което детето нямаше да го усети по този начин. Във време, в което просто щеше да приеме нещата много по-спокойно и да порасне с мисълта, че сме разделени. Имах тази възможност, но тогава много неща бяха по-различни и не ми достигна смелост. Е, поне сега щях да поема отговорността.
Казах, че това е по-скоро мое решение и баща му се съобразява с мен. Въпросът, който последва беше: "А аз мога ли да направя нещо, за да променя решението ти?". След моя отрицателен отговор, момчето ми изтри очи, погледна ме и каза: "Добре, тогава ако ще се местим, може ли да е по-близо до детската градина, че сега ходим много до там?" Единственото, което можах да направя, беше да се усмихна и да кимна утвърдително.
С малката шушулка беше много по-лесно. Тя просто ми помагаше да събера дрехите на тате и попита дали ще има нейно легло в новата му къща. На три и половина приемат по-лесно нещата, отколкото на 6.
Баща им? Посрещна ни на вратата и попита, защо плачем. Детето го прегърна, а той сложи ръце на раменете му. Дори не го гушна истински. Не му каза нищо. Говори с него едва, след като му казах, че трябва да го направи и, че детето очаква да чуе от него, че винаги ще му бъде татко.
И ако дотогава все още се колебаех и си задавах въпроси, след този ден бях сигурна, че няма да ми е лесно, но съм взела правилното решение.
Ще ви разказвам различните епизоди от историята си в "Дневникът на една жена в развод". Всяка сряда само в Jenite.bg!
Ако искате да следите отблизо тази рубрика, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 151 | 7 |
