През по-голямата част от живота си хората се опитват да поправят счупеното, като набързо го залепят временно, споят, закачат. С подобни жалки опити те се опитват да променят онова, което не е наред. Стараят се да добавят цвят към бледото лице на реалността, но ей така - за кратко. Лошото е, че не гледат на проблема в неговото същество, а го наблюдават твърде повърхностно. Докато той не ги застигне…
С тези думи започва своя разказ Мохамед Айоб. Момче, родено в Сирия. Намерило убежище преди две години в северната и студена Дания.
Но има ли значение какво е неговото име, каква е неговата възраст и къде се намира? Напоследък (тоест откакто започват "странстванията” на арабските бежанци по света) за по-голямата част от Европа всички те са еднакви. С едно лице. С една история. С едни и същи искания.
Ще ви призная, че има. Има значение. Дали е Мохамед, Билал или Юсуф. Дали е на 20, 30 или 50 години. Не защото бяга от нещо по-различно от въоръжен конфликт, все още наричан шумно от медиите "гражданска война". И не защото не се страхува. А защото историята му е лична. Както и тази на всеки друг бежанец в 21 век. Всички бягат от едно и също нещо, но всеки от тях е сам самичък в своя собствен ужасен кошмар, от който трудно се събужда...
Глава I - Мястото, на което се страхуваш до степен на ужас
Тази мисъл се луташе в главата ми наред с всички спомени, които младежката ми памет съхраняваше. Картина с черни окраски - децата на Сирия, неселението на цяла една държава, захвърлено и оставено в лапите на студения свят, предаден от човечността. И от човешките права. Защото тях просто ги нямаше…
Е, невинаги е било така. Детството и юношеските години на Мохамед не попадат в тази категория. Те са щастливи. Безгрижни. Страшното идва след 2011 година, когато така наречената "Арабска пролет” застига и Сирия...
В Сирия
Напуснах дома си с една единствена мисъл - "Ние сме поколението, което ще промени утрешния ден. Ние сме бъдещето!”. Насочих се към един от бежанските лагери на турско-сирийската граница. Целта ми беше да помагам на най-засегнатите от конфликта в Сирия - децата. Да им разказвам историята за откраднатото царство, което е скрито между опустошителната сила на любовта и войната. Но потисничеството съществуваше дори там - на мястото, на което сънародниците ми си мислеха, че са получили убежище. 
В Сирия
След известно време, прекарано на турско-сирийската граница, на Мохамед, който има завършена бакалавърска степен по Строително инженерство в Сирия, не му остава друго, освен да напусне все по-конфликтната и разкъсвана от сражения територия.
Качих се на влакчето на смъртта. Всички тези хора, които виждате да преминават незаконно различните държавни граници по света, те правят същото. В себе си нямах нищо, освен дрехите на гърба си, прилежно събираните с години спомени и една идея - надеждата за по-добро бъдеще. Всеки ден се събуждах в различен град, спях по тротоарите, а през нощта пътувах по море. Земята под краката ми беше моето легло, а небето - мекото одеяло. Тогава светът беше едно страшно място. Опасявам се, че все още е...
Глава II - Внезапно всичко се промени
Заедно със своя приятел Обайда, който също участва в създаването на кампанията
След дни на тежко скитане Мохамед се озовава в Дания - свободна и тиха страна, без въоръжени групировки и самолети, снабдени с бомби.
Виждах хора с усмивки на лице. Беше странно, защото не бях свикнал хората у дома, в Сирия, да се усмихват. Чувах шума от преминаващ самолет, прикляквах и скривах глава между коленете си. Докато не си напомнех, че летателната машина на тази територия няма да спусне бомби над главата ми. Вече бях далеч от този ужас.
С течение на времето Мохамед получава статут и започва малко по малко да гради живота си в Дания. Успява да се събере със съпругата си на датска земя, там е също и брат му.
Тук атмосферата е много спокойна, но някак това спокойствие започва да ме дразни. Питам се защо. Може би защото за мен звукът от стрелбата се бе превърнал в ежедневие. Чувах го всяка минута от всеки час. Всяка секунда от всяка минута. Забравих лицата на сестрите си. На майка си. Може би защото така умът ми се опитва да ме предпази от ужаса, изписан върху лицата им...
Глава III - В търсене на нещо повече
"Само когато последното дърво бъде отсечено, последната река - отровена, когато последната риба бъде уловена, едва тогава ще разберем, че парите не стават за ядене.” - индианска сентенция.
Мохамед не иска да живее на гърба на когото и да било и поема управлението на живота си в свои ръце. Подава документи за обучение в колеж, но все още не е наясно дали е приет. Освен това основава малка компания, която е ориентирана в поддръжка и чистене на домове.
Сега вече съм наясно, че ако искаш помощ, първо трябва да я заслужиш. Човешката болка и страдание не могат да бъдат разбрани, докато не се вгледаме на първо място в дълбините на собственото си сърце. Трябва да разговаряме откровено с вътрешното си Аз, онова чисто, неопетнено от желанието за власт и богатство човече. Точно то - милото, грижовното, чийто първичен инстинкт е да помага на ближния без капка егоизъм.
Глава IV - Първи ден на една чисто нова планета
Заедно със съпругата си в Дания
Днес ставаме свидетели на безчовечен глобален непукизъм спрямо бежанците, които се къпят в глад, а телата си топлят с пламъка на надеждата. Сега е моментът за онази промяна, за която мечтаех. Днес е моментът да направим онова, което зависи от нас. И да помогнем на ближния.
С общите усилия на неговата съпруга и няколко приятели Мохамед създава благотворителната кампания Flygtninge I Ungarn! Това е кампания за бежанците по света - не само за тези, които идват от Сирия, а и за всички останали. Целта ѝ е да събере средства за осигуряването на храна, вода, дрехи, одеяла, спални чували и така нататък за бежанците, които в момента са заклещени в Унгария.
Всеки, който желае, може да достави на място продукти от първа необходимост или да дари парични средства по банков път. Всичко, което успеят да съберат до края на кампанията (11.09.), ще бъде транспортирано до Унгария и дарено на бежанците.
Единственото, което искаме, е да осигурим на всички тези бездомни в момента бежанци надежда, за да се борят, докато намерят мястото, което да могат да нарекат свой дом. Докато не дойде времето, в което всички ние ще можем да се върнем обратно по родните си места.
| 11 | 0 |
