Дали се намират в бежанския лагер, или на самостоятелен адрес, бежанците в България, както и в която и да е друга държава убежище, не са у дома си. Не умишлено. И определено не по свое желание.
Миналата седмица започнахме разказа си за нашето посещение в къщата за бежанци в град Банкя, наета от канадския милиардер Янк Бари и неговата компания Global Village. Показахме ви в какви условия живеят бежанците и ви запознахме с историята на едно сирийско семейство.
Днес продължаваме разказа си за живота в дома на бежанците от Иран и Сирия. Предстои да чуете още истории, разказaни от мюсюлмани, християни, иранци, сирийци. От деца, от възрастни. От бежанци.
За това какво е да избягаш от един въоръжен конфликт с шестмесечно бебе на ръце, а след това да започнеш живота си наново в чужда страна. За това какво е да бъдеш нападнат точно до бежанския лагер, в който се предполага, че трябва да ти бъде осигурена защита. И да не получиш никакво възмездие за това.
За тези и други битки от живота на бежанците си говорим със самите тях.
Първо ще ви запознаем с най-малкия обитател на къщата - 11-месечната Ханна, която скоро ще отпразнува своя първи рожден ден. На българска територия.
Попада в България, когато е само на шест месеца. Тук е заедно с баща си Фарес и майка си. Ханна като че ли е единственото същество в този дом, в очите на което не прозира тъга. Просто защото не разбира нищо от онова, което се случва, и по тази причина е истинска късметлийка.
Очите й шарят любопитно наоколо, докато баща й я държи на ръце и разказва за премеждията, през които преминава семейството по пътя си към България. Фарес е фризьор. Упражнява професията си успешно в Сирия, но до един момент - когато заради сигурността на дъщеря си и съпругата си решава да заминат за Турция.
Положението в Турция не е никак леко, защото там бежанците имат право да останат в срок до една година. По тази причина не могат да се установят, нито да си намерят работа, а и за повечето от тях стандартът на живот е много висок. Затова правят единствения избор, който реално имат - да заминат за България.
Семейството влиза у нас през граничния пункт, затова не се сблъсква с особени проблеми. Фарес разказва, че в началото турските гранични полицаи не искат да ги допуснат на българска територия. Но след като виждат, че семейството няма намерение да ходи никъде, след 2-3 часа се обръщат към тях с думите "Добре, вървете, опитайте.”
Бабата и дядото на Ханна все още са в Сирия. Останалата част от семейството е в различни части на света. Фарес не е сигурен дали, когато получат статут, те също няма да заминат.
Изкачваме се нагоре по възрастовата стълбица на обитателите в къщата и идва време да ви запознаем с Ислам. Той е от Алепо и идва в България преди пет месеца, част от които прекарва в Харманли, останалата - в лагера в "Овча Купел”. Докато не го настаняват в къщата в Банкя.
Когато се налага да напусне Сирия, той е все още ученик. Преди да дойде в България, прекарва известно време в Турция, където дори успява да си намери работа. Говори добре езика и казва, че иска да се върне там, за да продължи образованието си.
В страната ни идва сам. Брат му все още е в Турция и на Ислам много му се иска да се събере с останалата част от семейството си.
"Планът ми не беше да дойда в България. Бях се насочил към която и да е друга държава в Европа. Но ме хванаха и се оказах заклещен тук.”
Ислам споделя с нас, че е силно огорчен от отсъствието на медиите, що се отнася до проблемите на бежанците. Затова държи да ни разкаже за случка, която не става известна на българското общество, именно заради незаинтересоваността на медиите.
Когато е в лагера в "Овча купел”, става пряк свидетел на нападение над бежанци. "Случи се преди около два месеца. Разхождах се извън сградата заедно с други бежанци, когато внезапно отнякъде се появиха мъже с маски. По-късно разбрах, че на подобни мъже им казват "скинари””.
Българските момчета започнали да се заяждат с бежанците, докато не се стигнало до физически сблъсък. При спречкването раняват приятел на Ислам - наръгват го с нож в корема. Нападателите бягат, а раненото момче остава да кърви на улицата повече от час - толкова отнема на линейката да стигне до мястото.
"Тези хора редовно обикалят около лагера - най-вече през нощта. Но никой не разказва за това в България. След атаката никоя българска медия не отрази случилото се. Парадоксът е, че това направи само една медия и тя беше италианска.
И знаете ли какво се случи? Управниците в лагера ни предупредиха да не подаваме оплакване в полицията. Заплашиха ни, че ако го направим, процедурата по получаване на статут ще бъде удължена и доста по-сложна.”
Момчетата са уплашени от тези думи и решават, че е най-добре наистина да не подават оплакване. А за Ислам остава един единствен въпрос, на който сам успява да си даде отговор: Каква е причината за атаката?
Ибрахим идва от иранската столица Техеран и само няколко дни преди срещата ни получава втори отказ за статут. Така става част от списъка на близо 600 бежанци, на които е отказан статут от 2014 година насам. В България е вече от две години, като последните пет месеца се намира в Банкя.
Причината за отказа - властите не вярват на историята му; не вярват, че е християнин. "В Иран бях от хората, които протестираха открито, и вярвам, че това сега ми изиграва лоша шега, защото дори бях арестуван два пъти.”
В началото на престоя си в България Ибрахим живее в Свиленград - има приятели там. Преди да пресече турско-българската граница, посещава различни страни по света, сред които Малайзия.
"Планирах да стигна до Европа, но се озовах в България. Вашата полиция ме залови”. За Ибрахим остава въпросът какво ще прави след две години в България, с два отказа за статут. Няма право да работи, нито да замине. Трябва да кандидатства отново и да се надява, че третият път властите ще повярват на историята му.
Част от семейството с Янк Бари
На финала ще ви срещнем със семейство Салехи. Хасан, съпругата му Нилфат и трите им деца са от Иран и също са християни. Все още нямат статут, вече веднъж получават отказ за такъв.
Заради религията си получават голяма помощ от църквата в Банкя. Споделят, че самият пастор им оказва подкрепа и дори записва децата на училище.
Родителите успяват да се намерят работа и така да припечелват отнякъде. Най-големият им син - Омид, е на 22 години, а най-малкият е в първи клас. Баща им твърди, че за него е най-лесно да се справя в училище - и с езика, и с новите съученици.
"Но за втория ми син, който сега е в 7 клас, нещата стоят по малко по-различен начин. Трудно му е да се справя с всички онези термини, написани в учебниците”, разказва Хасан.
Но, като цяло, на децата им харесва в училище. Казват, че нямат никакви проблеми и всички се държат добре с тях. Майка им дори ни показва видео от училищен концерт, по време на който най-малкият й син танцува народни танци заедно с българските деца.
Което ясно доказва, че поне децата не правят разлика между различната националност или етническа принадлежност. Че за тях няма особено значение дали съучениците им са българчета, или идват от някоя далечна арабска държава. Урок, който възрастните, изглежда, също трябва да научат.
Ако тази статия ви е харесала, станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 13 | 0 |
