Слагам маратонките и най-удобните дънки с мисълта, че може и да се намокря малко. Ама нищо. Пръските едва ли ще са повече от две-три, какво пък толкова. И потеглям за Кресненското дефиле, или за там някъде, далеч от тук.
Изкачвам хълмчето към бара, в който се чакаме с останалите. В това помещение, нещо средно между кръчма, склад и сборен пункт за накацалите на палатки къмпингари от околността, няма вода за чай. Покрай мен постоянно минават хора с някакви странни костюми, но главният мозък не прави връзката рафтинг – река – неопрен.
Затова съм искрено учудена от инструктажа, на който ни раздават въпросните костюми и ни вкарват под едно навесче, за да ги облечем. На голо...че памукът проваля термоизолиращия ефект на екипировката. Аз по-скоро нахлузвам своя син, гумен и мокър неопрен. Няма да споменавам, че е вмирисан - тогава за обувките към него не бих могла да измисля епитет.
На всички облеклата са подгизнали, а градусите навън са шест. Момчето от клуба смотолеви, че снощи са ги прали, но времето е влажно и всички 432619486 неопрена на рафтинг клуба са мокри точно в този момент.
Става забавно, когато виждам своите приятели. И-ти гоу хоум. Каски, жилетки. Вече не мога да спра да се смея. Всеки взима по едно гребло и се запътваме към брега, където ни чака Пиер, недобре говорещия български французин.
"Течение силен, падне от лодка.". В общи линии ни обяснява какво би могло да се случи. Най-страшното от възможното. И подписваме декларация за поемане на риск. А едно момиче се отказва – явно не ѝ се плува в реката, нито иска да се научи да обръща рафт.
Пиер ни разсмива през цялото време, повтаря как не е срещал толкова некоординирана група. "Ииии РАЗ!" - загребваш, после пак. Напред, назад, "и кога каже дърво ляга назад да не ударен".
След това кратко обучение, тръгваме по течението на Струма. Завой наляво и започва участък с бързеи. Лодката ни е за осем човека, но това не попречва на реката да ни запрати в първата удобна за целта камара.
"Ааааа!" - само това се чува, никой не реагира адекватно. Кракът ми се схваща от силата, с която съм се вкопчила за каишките на лодката. Инстинктивно, при удара в скалата, посягам да хвана човека пред мен, който на косъм не пада зад борда.
Екстремната ситуация преминава от само себе си и усещам само леко охлузване на брадичката си. Явно съм се ударила с греблото, докато съм се борила до последно с природната стихия. Моя грешка. При следващите неконтролируеми завъртания просто гледам да се запазя невредима.
Бизнесът е развит максимално – успоредно с нас, по шосето, се движат фотограф и оператор. Ние ги изчакваме да стигнат до определените места, а те ни снимат точно в момент на ужас и екстаз. Ако искаш снимки – плащаш. Ама как да не искаш, веднъж си отишъл на нещо толкова страшно.
Имам чувството, че Пиер нарочно запраща лодката към разни скали и паднали дървета, за да ни забавлява. По някое време спираме след знака "Внимание! Скачащи хора." и го осмисляме напълно – от съседната скала. После пък слизаме от лодките и ги качваме по полусрутени стълби до пътя. Развълнувано си спомняме ситуациите и се смеем, едно такова истерично, може би организмът ни трудно се справя с огромното количество адреналин и освободен стрес.
Оказва се, че това далеч не е всичко. Остават още 2-3 километра, в които реката се надпреварва с надуваемата ни лодка. А в плиткия участък без препятствия дори се престрашаваме да поплуваме успоредно с рафта. Усещането за ледено студената вода, която нахлува през всички дупки на неопрена, е незаменимо. Все едно си в бавно и сигурно пълнещ се аквариум.
Заредени с енергия, правим последни маймунджилъци, този път пред нашия обектив. Умората започва да ни стяга, а ние не ѝ обръщаме внимание. Заети сме с обещания за повторно спускане по 11-километровия речен маршрут. Догодина – пак. От април до юни.
| 1 | 1 |
