Хората вярват на това, което им кажеш! Напълно убедена съм. Точка по въпроса.
Но не, за да не завършва текстът ми дотук, ще разкажа надълго и нашироко защо съм толкова сигурна. Защото, житейски пример номер едно: срещам стара моя приятелка - момиче, което знаеше най-съкровените ми тайни преди година, а днес виждам лицето ѝ повече във facebook, отколкото face to face. Започваме да си говорим онези нормалните приказки. "Как си?", пита тя. "Ааа, ами супер", отговарям. Но всъщност нито съм то-o-o-лкова супер, нито желая да обяснявам какво е емоционалното ми състояние.
И тя ми вярва, или поне така изглежда. Не защото съм убедителна с широката си усмивка, а защото тя иска да мисли така. Защото е по-лесно да бъда добре, и просто да си продължим по пътя, отколкото да си поговорим истински. Да ѝ разкажа, че в моя живот има проблеми и не ми е лесно, но някак си се справям. Да ми сподели и тя за любовните си мъки и студентски терзания, да ми се оплаче от шумната съквартирантка и високия наем. Знам, че същестуват. Но не! Тя ще замълчи, ще го направя и аз... и после всичко ще е "Супер!".
Пример номер две: Хората вярват на хубави думи. Комплименти, заблуди, обещания, вричания. Вярват, защото тези думи вървят ръка за ръка с красиви чувства, надежди и приятни емоции. Тези думи са всичко, от което се нуждаем. "Наистина те харесвам!", казва той, а ако аз не му повярвам, се обричам на тъга. Не искам да се обричам на каквото и да било, свързано със сълзи, Ричард Маркс и онзи вид преяждане - неконтролираното, "депресарското". Нито на самота. Така че нека му вярвам, макар че не съм убедена в думите му. Нека се радвам като малко дете, когато ме дарява с вниманието си. Нека живея в заблуда, щом ми харесва.
И клишетата са изтъркани, защото са верни! "Истината боли" - да! Затова хората вярват на това, което им кажеш. Тук вече слагам точката.
| 24 | 0 |
