Ерик Ноло представя романа си „Последна спирка Русе“

"Последна спирка Русе" e любовен трилър, разгърнат нафона на родната действителност през погледа на французин българофил. Премиерата на книгата в столицата ще се състои в присъствието на автора Ерик Ноло на 19 февруари!"Последна спирка Русе" (превод: Красимир Кавалджиев, 160 стр., цена 16 лв.) низапознава с Деляна и Серж, българка и французин. Тя е блестяща студентка, франкофон и франкофил, той е журналист и писател, избрал да живее в България.Свързва ги влечението им към френската литература. Ала Деляна изоставя учението, постъпва като стриптийзьорка в нощен клуб и след бурно съжителство пътищата им се разделят.

За да се срещнат отново, когато, уволнена най-безцеремонно, тяненадейно отмъква от сейфа на собственика на клуба плик с пари, в който обаче имаи компрометиращи снимки на влиятелна публична личност, и търси убежище прибившия си съпруг. Но дългата ръка на мафията надвисва над тях и те се впускат вбезумно бягство от София до Русе, белязано с престъпност, насилие и една хаплива,упорита любов. В напрегнатата криминална интрига Ерик Ноло умело вплита сюжетии персонажи от близкото минало и от днешния ден на България, картини от Русчук,града на Елиас Канети, и едно поклонническо пътуване в творческия свят на Нобеловия лауреат.

Ерик Ноло (р. 1961 г.) е френски писател, есеист, памфлетист, литературен критик состро перо, преводач и издател, емоционално свързан с България. През 80-те годинина миналия век съдбата го отвежда в Сливен, където преподава в езиковатагимназия. Особено го привлича Русе, родното място на Елиас Канети, чиетотворчество задълбочено изследва. Издава български писатели във Франция."Последна спирка Русе" (2020) е първият му роман, в който мнозина съзират прилики със стила на Жорж Сименон.

По-долу можете да се насладите на откъс от книгата:

***

Русе е петият по големина град в България. До Освобождението на страната през 1878 година се е наричал Русчук. Уикипедия

Същата загадъчна усмивка, появила се ненадейно върху устните на светицата, освен ако не бе застинала върху тях в очакване на това някоя дошла отвъд времето светлина да я разкрие за първите минувачи, посрещна в тази нова утрин внезапната възбуда на хората. Градът започна да се върти на бързи обороти около нея. 

От центъра на площада светицата се закачаше за всички траектории, строгият ѝ поглед понякога се смекчаваше от мимолетен израз на благоразположение също както някой детектив най-накрая се умилява пред проявите нa незначителност и дребнавост, натрупани у този, когото следи от години. Ала може би това бе само сянка от облак, застояла се върху нейното лице. 

Първият трамвай потегли, вагоните, пълни с призраци със затворени клепачи, започнаха обиколката си – малка въртележка без друга музика освен туптенето на сърцата в забавен каданс. Като око на циклоп, взряно в хоризонта, на който всеки момент може да се появи платно на кораб, единственият фар се мъчеше да разсее мрака, трамвайният звън заглушаваше откъслечните разговори, вмъкваше се в сънищата, стряскаше спящите. 

Сега вече релсите разсичаха все по-интензивното движение, босоноги дечурлига се шмугваха между колите с грацията на тореадори, за да завладеят своето кътче от асфалта, бабички с пазарски чанти обръщаха и преобръщаха с подозрително изражение зеленчуците на пазара, някаква шестнайсетгодишна принцеса с нацупена уста и високо вдигната ръка спря такси пред хотел "Шератон". Като човек, който си прочиства гърлото, преди да вземе думата, и в крайна сметка решава да запази мълчание, някаква табела премигна кратко и отново угасна. 

Светицата нищо не изпускаше от вечно започващия отначало спектакъл, навсякъде се появяваха следи от живот, лъкатушеха и изчезваха като пръски боя върху съвършено светло платно. 

Улиците на столицата се разстилаха на всички страни, каменните ѝ очертания се проясняваха под силното августовско слънце. Постепенно у разхождащия се човек се зараждаше усещане за нереалност, впечатлението, че фасадите пред него се издигат срещу празното пространство и изведнъж, като по сигнал, от нищото изплуват няколко съучастници в мистификацията. 

Небесната синева тъмнееше от лек примес на нощ, белотата на камъните поемаше светлината, в горната част на булеварда се появи силует. 

Светицата вече не се усмихваше, кацналата на ръката ѝ сова разперваше крила, кокореше се свирепо. 

Колкото и да се отдалечаваше момичето, статуята се извисяваше с няколкото си тона мед и бронз като че ли все на същото разстояние. Сянката ѝ я обгърна от изхода на метрото до местоназначението – и за Деляна се бе превърнало в игра да вдига внезапно поглед, за да провери дали покровителката на града продължава да протяга ръка над нея със закрилнически или предупредителен жест. Тази зрителна измама създаваше смесица от тревога и весело настроение в променливи пропорции според душевното състояние в съответната вечер. Като банална илюстрация на каноните на социалистическия реализъм, чиито цветни литографии сега радваха антикварите, някога на това място дълго се бе извисявала статуя на Ленин – дали обаче притежаваше същата сила? Споменът за Владимир Илич се губеше в едно минало, далечно като египетските пирамиди или епидемиите от черна чума – човек трябваше да се допита до един от онези старци без възраст, които запълваха последните си часове с местене на фигурки по шахматна дъска в съседния парк. Скулпторът странно бе натоварил образа на светицата със заимствани от различни древногръцки божества символи, сред които совата на Атина и короната на Тюхе. За миг ѝ се стори, че кацналата на ръката на света София птица на двайсет и пет метра височина плесна с крила, а грабливите ѝ очи още повече се ококориха. 

За да развалиш магията, няма нищо по-лесно от това да тръгнеш по друг път, но тя обичаше да усеща жълтите павета под стъпките си, идеше ѝ да заподскача на куц крак като в игра на дама. Харесваше ѝ, когато пресечеше някое кръстовище и на устните ѝ заиграваше същият английски рефрен. Обичаше да гледа смяната на гвардейците пред президентството, които и в онази вечер бяха в пълна униформа въпреки смазващата жега – дори ѝ се бе случвало, "облечена" само с подарена ѝ от един клиент шапчица, да пародира на сцената тяхната хореография от друго време, да заема тържествени пози, пренебрегвайки обичайните пластични акробатики, да марширува по войнишки и да прави внезапно кръгом. Обичаше миговете, когато столицата заменяше постепенно златото на булевардите с жълтите стотинки на съмнителните улици, паметниците – с барове с компаньонки, бялата светлина на уличните фенери – със заслеплението на неоновите надписи.