Разходката по Мария Луиза е доста приятна, дори да продължи след Пиротска. Особено когато съботната сутрин е гореща, а стогодишните сгради хвърлят безкомпромисна сянка. Всъщност именно старата част носи очарованието на един спокоен град, все още не преминал през своята необратима цивилизационна трансформация. След това е просто София. Ежедневна, бърза, нервна. А в събота, по Мария Луиза, е нещо друго.
Бутам триметровата желязна врата на входа и се озовавам пред тъмно стълбище – абсолютен контраст със слънчевия ден. Шмугвам се вътре. Ателието, което търся, се намира на първия етаж.
Влизам в уютна стая без мебели и с насядали хора по земята. Всеки си се занимава с нещо, някой само вяло вдига глава при моята поява. Очаквам лекция, примери, разяснения на техники, или може личен асистент по правене на гердани.
Сядам и аз долу. Колебая се дали да извадя фотоапарат. В тази тишина витае духа на алтернативата. Различни религиозни убеждения, културна пропаст, непонятен за мен мироглед.
Следващите десетина минути аз наблюдавам. Чудя се откъде да започна. Дали да питам някого, или какво?
Плахо се ориентирам към бурканче с всевъзможни дрънкулки и започвам качествен подбор. Нямам ясна концепция в главата си, приложните изкуства са ми толкова далечни... Но пък имам желание да творя! И то е напълно достатъчно.
Низането на мъниста се оказва процес, приковаващ вниманието ми напълно към нещо. И така не мисля за нищо. Друго.
Едно по едно, сини, с цветенца, или пък обли, мънистата се спускат по дългия път към началото на кордата. Образуват красива върволица, която скоро ще се излегне на шията ми.
Герданът е готов, а моите ръкоделни умения са се развихрили. Огъвам две телчета за скелет на новите ми обици. Те стават реалност, а аз се изправям гордо. Предизвикателството бе преминато, без грам чужда помощ. Като не броим тази за закопчалките.
| 8 | 0 |
