На фона на увеличаващата се вълна от бежанци, които пристигат в България през последните седмици, в Jenite.bg продължаваме да разговаряме със самите тях - хората, търсещи убежище. До момента ви срещнахме с три жени, които са коренно различни една от друга, но едно нещо свързва пътищата в живота им - съдбата на бежанец в България.
В случай че все още не сте се запознали с техните истории, ви предоставяме възможност да го направите чрез линковете по-долу.
Присъда "Бежанка”: Да изгубиш най-скъпите си хора в една жестока война
Присъда "Бежанка”: Скръбта на една майка в безизходица
Присъда "Бежанка”: Откровеният разказ на едно арабско момиче в България
Днес ще ви срещнем с поредната бежанка, според която животът в страната ни не е никак лек. Също както първите ни две събеседнички тя не се съгласява да покаже лицето си, нито да застане със своето име зад думите си. Затова ще я наричаме условно Хаджар.
Жената, с която разговаряме, е от Ирак. За да дойде в България се налага да измине целия път от родината си до България, минавайки през Сирия и Турция. Казва, че пресичането на толкова много граници не е лесна задача.
Майка на две деца, Хаджар пристига в България само с едното от тях - момче на 16 години. Дъщеря й е омъжена и живее в Швеция. Казва, че иска да отиде да я види, но няма възможност да го направи.
Докато разговаряме, синът й тича наоколо и играе заедно с други деца около счупените люлки в двора на лагера. Хаджар, която е християнка, не пропуска да го похвали, като ми казва, че говори много добре английски, а вече учи и български - посещава уроците, които се организират в лагера.
"Със сина ми пристигнахме в България преди около две години. Първоначално ни настаниха в лагера в Пъстрогор, Свиленград. Разбира се, още тогава кандидатствахме за статут, но не го получихме. Дадоха ни отказ. Времето, което прекарахме там, беше десет месеца.
Виждах, че нищо не се случва и затова, без да казвам на никого, взех сина си със себе си и си тръгнахме от Пъстрогор. Дойдохме в София. Когато най-накрая се озовахме пред портата на лагера в "Овча купел”, не знаехме какво да правим. Затова просто стояхме отвън и чакахме някой да се появи, който и да е, за да можем да разкажем историята си. В края на краищата ни бе разрешено да останем.”
Децата бежанци
Хаджар е в лагера вече повече от година. Преди един месец, след общо две години чакане, със сина й получават бежански статут. А той им дава пълното право да продължат живота си извън лагера. Питам я защо не го правят.
"В България няма възможност за реализация. Нека ви разкажа какво се случи в началото на престоя ми в София. Почти веднага след като пристигнахме, успях да си намеря работа. Представители на фирма, която се занимава с производство на уреди, дойдоха в лагера и ни информираха, че набират служители.
Обещаха ни месечна заплата от 700 лева и доста бежанци започнаха работа там, аз и синът ми - също. Работехме всеки ден от 5 часа сутринта до 3 часа следобед. Когато първият месец измина и дойде време за заплата, получихме различна от обещаната сума. Дадоха по 150 лева на всеки възрастен работник. Синът ми получи 86 лева.
Както виждате, бяхме излъгани. Обещаха ни едни условия, но никой не ги спази. Въпреки това останахме на работа още два месеца - нямахме друг избор. Надявахме се, че на следващия месец ще получим парите, които заслужаваме, но това така и не се случи.
Продължавахме да получаваме по-малко от това, което ни се полага. Когато попитахме шефовете каква е причината за това, те казаха, че от пълната ни заплата се удържат пари за данъци и за не знам какво още. Очевидно беше, че ни лъжат.
Напуснах по същото време, когато получих българска лична карта и паспорт. Останалите хора от лагера, които работеха заедно с нас, също напуснаха. Смятах, че мога да си намеря друга работа, но засега съм безработна. Нуждая се от помощ, защото заслужавам да получа парите, за които се трудих толкова време.”
Бежанци и посетители в лагера в "Овча купел"
В гласа на Хаджар не се долавя тъга, а известна примиреност. Казва, че и сега, въпреки всичко, смята да остане в България и се надява да си намери работа, с която да издържа себе си и сина си. Не я интересува какво ще бъде нейното естество, иска просто да работи.
Да напуснат страната е невъзможно - не могат да отидат другаде, понеже нямат пари. А връщането в Ирак е изключително трудно и опасно.
За условията в лагера казва, че всичко е наред. Но процедурата по получаването на статут е прекалено тромава.
Събеседничката ни се впуска в разказ за живота си в Ирак. Казва, че нарочно е оставила тази тема за края на разговора ни. Искала е първо да ни разкаже "по-важните” неща.
"Положението в Ирак в момента е същото като в Сирия - в страната ни не остана нищо. Гражданската война все още продължава и ситуацията е повече от нестабилна. Ако бях останала там, досега щях да съм мъртва.
Бях фризьорка и наистина обичах работата си. Настъпи момент обаче, в който разбрах, че вече е наистина опасно и нямах друг избор, освен да напусна родината си и да дойда в България. Преди да взема това решение, опитвах да отида в други страни по света, но не се справих - не знаех как.
Ако трябва да изразя пристрастията си към една от многото враждуващи страни в Ирак, избирам да подкрепя режима. Аз съм християнка. Много хора в Ирак искаха да ми навредят, дори да ме убият, заради религията ми.
Преди седем години изгубих съпруга си. Не мога да кажа дали е мъртъв, или не. Той работеше като шофьор за американска компания. Затова много хора в Ирак мислеха, че по някакъв начин е свързан с Америка, че едва ли не е американски шпионин. Внезапно той изчезна. Не знам кой му причини това. Не знам нищо за него - нито дали е добре, нито къде се намира, ако все още е жив…”
Хаджар завършва разказа си с тъжно заключение, което я кара да снижи гласа си: "Сега от цялото ни семейство останахме само със сина ми и дъщеря ми, която, както казах, е омъжена. Имах трима братя. Тях също загубих във войната. Не по едно и също време, но в една и съща война”.
За да следите нашата рубрика Присъда "Бежанка", станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 8 | 1 |
