Ръцете са ни нужни, за да се прегръщаме, а не да воюваме! Това е посланието на един бежанец - Билал Хасан, чиято история ви представихме неотдавна.
Днес той, заедно с автора на настоящата статия Весела Величкова, има свой блог, в който засягат онези теми, които често са отхвърляни от обществото, и не присъстват редовно в медийното пространство.
За войната. За болката. За ужаса и скръбта. През очите на един бежанец, свидетел на ужасните събития, които се случват в Сирия, и на една жена, посветила своите усилия в осигуряване на помощ за бежанците.
Можете да посетите техния блог и да се запознаете с материалите в него чрез следния линк: NO WAR.
Всеки има капацитета да убие, истинският въпрос е как живее със себе си след това...
За съжаление, за някои хора това не е проблем. За тях това е професия и способ за постигане на собствените цели. Война. Дума, която преживелите я хора, се надяват никога да не присъства в речниците.
Безконтролната човешка алчност едва ли ще позволи това да се случи. Войната оставя много жертви. Оставя след себе си гниещи трупове, разделени семейства, сираци, деца бежанци, които са лишени от лукса да знаят какво е Родина и нормален живот, които не ходят на училище и нямат достъп до лекарски грижи.
Тази статия не е за бежанци. Думата бежанец е просто термин. Този материал е за хора. За всички онези, които стават жертва на човешкия стремеж към богатство и власт. Това е една история на забравените, защото те са точно такива. Сещаме се за тях, когато ги покажат по новините, и веднага след това ги забравяме.
Това е история за изгубените деца. За мен те са точно такива. Изгубени в света на възрастните. Деца, които са в бежански лагери. Деца, които няма да имат своя първи учебен ден. Деца, които няма да се научат да пишат и да четат. Деца, които макар да са оцелели във войната и кръвта им да не е изтекла по паважа на Дамаск, всъщност са с отнет шанс в живота. Докато чакат големите да се разберат или да се избият взаимно, растат в свят, който ги третира като невежа измет.
Остават неуки, неграмотни и са принудени да разчитат на милосърдието на Европа или да упражняват професии, които не са искали, защото някой е отнел техния шанс, и защото институциите не са могли да ги интегрират, поради липса на каквато и да е политика. А "толерантното" българско общество не желае децата му да учат с техни връстници от Афганистан или Сирия, защото чужденците са бежанци - може да са болни, а и не знаят български...
Как да го научат, ако не посещават училище – питам се аз. Никой не каза, че това са просто деца, че не са виновни за войната, че не са терористи. За "толерантните" хора от Калище, за тяхната доброта има само една дума – срам.
Всъщност всички ние сме убийци и срамът би трябвало да е общ. Защото позволяваме това да се случва около нас, без да го забелязаме, или го виждаме, но понеже войната не е при нас, не считаме за необходимо да оказваме граждански натиск върху случващото се. Ние сме безмълвни съучастници в един геноцид.
Казват, че Господ създал войната, за да могат американците най-сетне да научат география. Но за сирийските деца войната е причината да не я научат. Тя е виновна и за това те да не могат да заспят нощем, да не ходят на училище и да прекосяват граници в търсене на по-добър живот и по-добро начало.
И докато България продължава да бъде транзитна спирка по пътя на бежанците към по-развитите държави, забравените деца ще пораснат и ще са изпуснали не само детството си, но и шанса да развият интелекта си и да имат професии, по-различни от чистач. А самата Европа няма нужда от толкова много чистачи и безработни.
Войната не определя кой е прав, а кой е по-силен. От тази война няма да има спечелили, ще има само загубили. Да, някой може и да стане доста по-богат, но това определено няма да са забравените деца в мизерните лагери, нито безмълвното българско общество.
Бежанци, прекосяващи граници в каросерията на някой камион, ходещи пеш по горите или спящи под открито небе – незабележими за света. Това е историята на Мохамед, който можеше да бъде лекар, и мечтаеше да спасява човешки животи. Историята на една невъзможна мечта, защото неграмотни лекари няма. Някой уби бъдещето на Мохамед и този някой, освен войната в Сирия, сме и самите ние.
Така, както в Сирия някой уби съседчето му на улицата. Баща му разбра от Фейсбук. Другото му приятелче още е в Сирия, вече носи автомат "Калашников" и неговият живот, като този на Мохамед, никога няма да е същият.
Войната оставя следи. Войната взима жертви, а жертвите понякога са невидими. Друг път ги виждаме по улиците - докато просят. По данни на ВКБООН засегнатите от конфликта в Сирия са 3 209 138. ¾ от бежанците са жени и деца.
Мохамед не умря във войната, но същото не можем да кажем за бъдещето му. Това беше част от историята на Мохамед, дано да я запомните и след като изключите компютъра...
| 12 | 0 |
