Един младеж вижда скритите сред хората останки от демонична раса и ги нарича "таласъми”. Той е сред малкото, които ги разпознават, и води самотна война срещу тях. Името му е Карл Станфиъс. И има "отвъдни очи”.
Така се казва и романът на Дийн Кунц (изд. "Изток-Запад”), който за пръв път се издава на български език. В него Карл, обикалящ насам-натам под името Слим, постъпва на работа в един лунапарк, в който му се случват какви ли не прелюбопитни неща. Там той намира убежище, чувства се сигурен, влюбва се, дори открива приятели… Но и за миг не спира тайната си битка, използвайки парапсихичните си сили.
"В четири заранта атракционите на лунапарка бяха затворени от вече почти четири часа. Лунапарковците бяха спрели виенското колело, бомбардировача гмуркач, "Клати-върти" и всички други забавления. Бяха затворили игрите с награди, закусвалните, цопни-кофите, салоните за покер, бяха изключили лампите и спрели музиката, и бяха сгънали шарената магия. Тръгнеха ли си паричковците, лунапарковците се прибираха при пътническите си фургони, паркирани на голяма поляна южно от панаира. Сега татуираният мъж, джуджетата, дребосъците, шмекерите, девойките от шоуто с момичетата, викачите, операторите на "Събори-бутилка!" и "Хвърли-пръстен", мъжът, който си изкарваше хляба с направата на захарен памук, жената, която топеше ябълки в карамелен сос, брадатата дама, триокият тип и всички останали спяха или се бореха с безсънието, или пък правеха любов все едно са обикновени граждани – а в този свят представляваха именно това.
Луната в третата си четвърт се пързаляше странешком по небето и все още бе достатъчно високо да хвърля бяла призрачна светлина, която изглеждаше анахронизъм в горещите, влажни, гробарски часове на августовската нощ в Пенсилвания. Докато крачех през панаира и вкусвах атмосферата му, забелязах колко странно бели изглеждат собствените ми длани под това ледено сияние, все едно ръцете на мъртвец или призрак. Точно тогава долових за първи път и прокрадващото се присъствие на Смъртта сред атракционите и будките и смътно осъзнах, че този лунапарк ще е мястото на убийство и много пролята кръв.
Окачените високо гирлянди от пластмасови знаменца висяха отпуснати в горещината; ако ги милваше слънчева светлина или ги заливаше главозамайващото сияние на десет хиляди панаирни лампи, представляваха ярки триъгълници, но сега цветовете им бяха източени и флагчетата приличаха на ята сънени прилепи, увиснали над покритата с дървени стружки алея. Подминах безмълвната въртележка, на която неподвижният табун бе спрян насред препускането си – черни жребци, бели кобили, петнисти и сиви кончета, мустанги, – всички се бяха втурнали напред, без да помръдват, сякаш реката на времето се разтваряше около тях. Тук и там нишки лунни лъчи полепваха като тънка струя металическа боя по приковаващите конете месингови тръби, но на странната им светлина месингът изглеждаше сребърен и студен.
При пристигането си заварих портите на панаирния парцел затворени и бях прескочил високата ограда, която го заобикаляше. Сега усещах смътна вина – чувствах се като крадец в търсене на плячка, твърде странно усещане, понеже не бях крадльо и не хранех престъпни намерения към никого в панаира.
Вярно, бях убиец, издирван от полицията в Орегон, но не изпитвах вина за кръвта, която бях пролял там, на другия край на континента. Бях убил чичо си Дентън с брадва, понеже не ми стигаха силите да го довърша с голите си ръце. Не ме измъчваха нито разкаяние, нито вина, защото чичо Дентън беше един от тях.
Полицията обаче наистина ме преследваше и нямаше как да знам дали трите хиляди мили бягство ми бяха спечелили безопасност. Вече не използвах истинското си име, Карл Станфиъс. В началото се бях наричал Дан Джоунс, после Джо Дан, след това Хари Мърфи. Сега бях Слим Маккензи и възнамерявах да си остана Слим за известно време; харесваше ми как звучи. Слим Маккензи. Беше точно от този тип имена, които би могъл да носи най-добрият приятел на Джон Уейн в някой от уестърните на Дука. Бях оставил косата си да поизрасте, макар че си беше все тъй кестенява. Нямаше как да променя вида си с кой знае какво, освен да остана на свобода достатъчно дълго, за да извае времето друг човек от мен."
Момчето е благословено с екстрасензорен дар - ясновидство. Това обаче е и проклятие, защото му позволява да вижда чудовищата, които се хранят с човешкото страдание. Независимо дали иска, или не.
Ако сте почитатели на книгите, в които нито един детайл не е спестен, "Отвъдни очи” е тъкмо за вас. В него постоянно се случва нещо непредвидено, а читателите стават свидетели на абсолютно неочаквани обрати.
Изказът на Дийн Кунц е леко претруфен на моменти, но съумява да изгради една цялостна и завършена картина. Историята би била увлекателна за любителите на мистичните литературни шедьоври, в които действието напуска познатата ни реалност и става подвластно на паранормални влияния.
Творбите на Дийн Кунц са преведени на близо 40 езика и са издадени в общ тираж от над 200 милиона екземпляра. Сред най-силните му романи са: "Полунощ", "Драконови сълзи", "Лошо място", "Лицето", "Непознати пътища", "Убежище", "Светкавица", "Студен огън", "Какво знае нощта", "Наслада", "Шепоти" и "Древният враг", а до тях достойно и напълно заслужено се нарежда и превъзходният съспенс шедьовър "Отвъдни очи".
Във Facebook страницата на Jenite.bg постоянно си говорим за книги, филми и други любими занимания!
| 2 | 0 |
