"Погледна звездите, представи си бавното им кръгово движение. Вятърът облиза тялото му и почти видя как го побутва и търкаля по скалната повърхност като изоставен пашкул, повдига го и го понася над планината, към Млечния път. Знаеше, че ще умре. Страхуваше се и съжаляваше, че краят му ще е толкова неприличен. Да, неприличен. Какъв грозен труп ще е само, с тези рани по лицето. Грозна работа. Скандална. Представи си заглавията и новините, и коментарите отдолу, представи си шокираните и злоради физиономии на някогашните си колеги, представи си как двама от тях се побутват на погребението - той знаеше кои точно щяха да са те - и си шепнат: "Представяш ли си, да го убият с обикновен железен нож?”.
Едно брутално убийство, извършено на древно тракийско светилище, е последвано от още няколко. Димана Трънкова изгражда в "Усмивката на Кучето” (изд. Colibri) повествование, което повежда читателите на неочаквано пътешествие из дебрите на археологията и иманярството.
Полицията не може да открие никаква информация и само се лута безрезултатно сред купчината от странни улики. Двама журналисти обаче решават да разплетат цялата тази история.
Джон - американец, дошъл в България със съпругата си Емилия на гости на нейното семейство.
Мая - самотна, но амбициозна млада дама с труден характер.
Двамата сляпо следват интуицията на единия и историческите познания на другия, само и само да се докопат до малко повече информация, свързана с престъпленията. Това импровизирано разследване обаче ще ги сблъска с организираната престъпност в България и с липсата на морал в обществото.
От друга страна авторката не подминава и детайлите от взаимоотношения между героите - подход, който доближава максимално книгата до реалността, съответно и до съзнанието на читателите.
"Пий по-малко", напомни си Джон и си сипа още салата.
– Вкусни са, нали? – каза една от лелите. – Не са пластмасови като вашите.
– Много са хубави.
Беше пил достатъчно, за да не му пука колко е лош българският му.
– Добре се справяш. Ако имаш нужда, ще превеждам.
Братовчедката Катя се усмихна срещу него и той й благодари, макар че нещо в нея (погледът? деколтето? усмивката?) му казваше да внимава.
– Благодаря – смънка Джон и погледна Емилия, но тя беше прекалено заета да обяснява нещо за наемите.
– Много хубаво стана, че се оженихте тъкмо сега.
Катя набоде късче пържола.
– Не разбирам – каза Джон.
– Оженихте се тъкмо преди да й изтече визата. – Катя подпря вилицата на чинията си. – И понеже тя не можа да си намери постоянна работа, щеше да й бъде доста трудно да остане в Щатите и си помислих, че тя извади такъв късмет…
– Кате, защо не ядеш? Не ти ли харесва? – намеси се Мария, майката на Емилия. – И за какво си говорите?
– За това, как Джон е започнал да учи български – отвърна Катя, без да откъсва поглед от него.
– Хванахме се на бас, ама май ще го загубя – каза той на български и понеже не знаеше какво друго да каже или да направи, се извини и отиде на терасата.
Иван вече беше там. Беше загърбил светлината и шумотевицата на дневната и се подпираше на парапета, изложил лице на нощния ветрец, който Витоша праща към задъхващата се София.
– Побъркаха ли те вече? – попита Иван.
– Почти.
Джон зарови из джобовете си за запалка.
– Разбираемо е. – Иван му подаде своята. – Очакваха го, но все пак се вълнуват.
– Какво са очаквали?
– Когато Еми замина, нашите хем искаха да остане там и да си уреди живота, хем се надяваха да се върне тук и да си уреди живота. Както направих аз например.
– И ти ли си учил в чужбина?
Джон се облегна до Иван. Вятърът беше приятен, в прозорците на отсрещните блокове се мяркаха силуетите на други хора, които водеха други разговори.
– Не съм – каза Иван. – По мое време не беше толкова лесно.
– Предполагам, че скоро ще ме викнеш да си говорим и ще ме напиеш, за да разбереш дали ще се грижа за сестра ти, или скоро ще започна да я бия и да изневерявам.
Иван се изправи, смачка фаса си в претъпкания пепелник и чак тогава каза:
– При други обстоятелства след това, дето го каза току-що, вече щеше да се разправяш с един много агресивен брат.
– Съжалявам. Понякога си мисля, че съм много духовит – промърмори Джон и залитна, когато Иван го потупа по рамото.
– Като свикнеш, ще си поприказваме – каза братът и се прибра в дневната."
Определян като "археологически трилър”, този роман е способен да предизвика интерес у вас, дори да не сте любители на историята. Достатъчно е да се увличате по романи, в които има известна доза мистика. И в които не всичко се назовава еднозначно.
"Усмивката на Кучето” ще развихри въображението ви и ще събуди асоциативното ви мислене. Благодарение на тази творба ще прекарате няколко часа в събиране на улики, като същевременно с това ще осъзнаете неразривната връзка между настоящето и миналото. Тръгнете по стъпките на убийства, извършени на уникални места из България, и извървете сами пътя до истината.
За още ревюта на книги станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 5 | 0 |
