Точно в 20.16 ч. на 21 юни настъпи астрономическото лято. Лято 2011, добре си ни дошло!
От тези хора съм, които буквално цяла година живеят за тези прекрасни три месеца в годината. Аз и още няколко милиона, и то само в България.
Дълбоко вярвам, че душата ми е създадена да вирее по време на вечно лято. Да е осветена от лъчите на слънцето, да се въргаля в пясък и да се къпе в море. Една лятна душа имам аз!
И тя страда. Страда затворена в офис между четири стени, пред някакъв си монитор, на екрана, на който има прекрасен плаж с медно златист пясък, с едно прекрасно море, чиито цвят все още никой не успял да опише така, както моята душа го вижда... и един бар има на монитора ми.
Не е кичозен и лъскав, той си е просто бар. Няма пътека до него. Седи по средата на плажа в пясъка. Дървен е и се веят разпокъсани, стари балдахини. Стари, но снежно бели. Когато гледаш през тях се сливат с пенливите вълни на морето. Синьо-бяла хармония. Това е единственото нещо, което в този миг ми напомня как изглежда снегът...
Но ме лъхва неочакван лек, морски бриз и душата ми забравя какво е зима и снежинки.
Ветрецът минава през изрусялата от слънцето ми коса. Никога не съм имала по-малко нужда от фризьор в живота си. Усещам бриза дори по миглите си, минава през пръстите на ръката ми, която държи коктейл с ром. И преди чашата с ром да стигне до устните ми ги облизвам, за да махна полепналите по тях песъчинки, които по късно нежно хрускат в устата ми.
Чувствам се свободна и цяла. Когато си поема въздух усещам как едновременно с мен дишат цялата ми душа, сърце и мозък едновременно.
Без слънчеви очила съм, леко премрежила поглед от греещото слънце, но виждаща всичко.
Не съм сама в бара на плажа. Пълно е с хора. Там са и най-скъпите ми приятели и любими същества. Не познавам всички, но всички са мои сродни души.
На шумът на вълните пречи само музиката от остарели колони – силна, но лежерна. Лек звън от чаши и гонещи се кубчета лед из тях, мехурчета от студена, газирана бира и смях. Това се чува!
И изведнъж скрийнсейвърът на монитора се включва и аз се стряскам!
Отново съм в офиса между четири стени. Връщам се към работните си задължения. Обичам работата си, късметлийка съм. Работя това, за което учих в университета. Учих в един от най-престижните университети, преди това в едно от най-елитните училища, а детската ми градина бе една от най-добрите. Следвам неуморно целите си. Изкарвам достатъчно, за да си позволя да живея като нормален млад човек.
Но след като монитора изгасна, осъзнах, че всичко което искам е... този бар на плажа. Моят бар на плажа! Барът! Защото това би ме направило щастлива.
Не е ли тази главната цел на всички ни в живота – да бъдем щастливи?! И всички други по-малки цели, които си поставяме да водят именно до това. Не преследваме ли всъщност постоянно щастието или сме толкова вглъбени в търсенето на нещо, че накрая забравяме какво е то?
Аз все още не съм била на този плаж и в този бар, но те винаги са били в мен!
Утре смятам да се запиша на курс за бармани и да си купя бански.
Честито лято на всички!
| 9 | 0 |
