Страхът е една от онези вродени защитни реакции, които осигуряват оцеляването ни. Както и гаденето. Същото гадене, което почувствах дълбоко в стомаха си, когато изчетох голяма част от материалите, публикувани за Яна. Коя Яна няма нужда да обяснявам - едва ли е останал човек в България, който да не е запознат с нейния случай и струва ми се да не е компетентен по него. Компетентни, обаче, всички станаха три седмици след убийството, а преди това никой не бе чул, видял и разбрал нищо. Компетентни, но не в положителния смисъл на думата, тъй като и с днешна дата не е ясно какво точно и как се е случило, както при редица други случаи през последните години.
Умеем да говорим оценъчно и да сочим с пръст, а родните медии са наистина добри в това да преекспонират и да се "хранят" от трагедията. Защо никой не е разбрал нищо в нощта на убийството? Защо никой не е чул нищо? Къде са били приятелите на момичето? Защо сред 5000 души, дошли за концерт в Маймунарника, не се е намерил един, който да предотврати трагедията? Не става дума обаче за безотговорност от страна на някого, навсякъде по света хората реагират по един и същи начин при подобни ситуации - феномен, който психолозите наричат "размиване на отговорността". Мислят си, че няма как нещо да се случи и разчитат на другите да знаят по-добре. Разликите са в начина, по който се действа след необратимото.
Заглавията в пресата варират от "Двама са убийците на Яна, единият се издирва" до "Разследващите категорични: Няма насилие над Яна", а загиналото момиче е представено с епитети като: клошарка, наркоманка и пияница до случайна жертва. Целият фокус на четвъртата власт пада върху жертвата и както казва в едно от интервютата близка на семейството на Яна: "Никой не говори за убийците". Мненията за жертвата и за убиеца/убийците са от "виновен" до "невинен".
Фактите обаче са, че в центъра на София е убито момиче, а светлият образ на Яна е събирателен за цялото ни общество. Общество, в което нещата се случват (често само привидно) постфактум. Навсякъде по света може да се случи инцидент посред бял ден сред тълпи от хора и никой да не разбере какво точно става и че някой се нуждае от помощ. Просто така е устроена човешката психика. Въпросът е, че при нас мерките се взимат на странен принцип - "след дъжд качулка". Аномалия трябва да разтърси обществото, за да има промяна, а тя се случва като всяко чудо - за три дни.
Така след жестокото убийство на студента по фармация Стоян Балтов преди две години, всички погледи бяха обърнати към Студенсткото градче. Обществото прозря, че с всичките заведения и барове, повечето от които незаконни, то изобщо не прилича на място, подходящо за младите хора. За отнетия живот убийците получиха леки наказания, а от протестите и исканията за по-нормално съществуване и адекватни мерки от страна на властимащите, няма и следа.
"Няма нищо по-старо от вчерашната новина" е едно от първите неща, които ти казват в Журналистическия факултет. И от минала трагедия, но това не се споменава. Обществото потъва в омаята на забравата, а близките са тези, които носят горчилката в себе си. При тях промяна има и тя е завинаги, за разлика от пришитите с бели конци реформи в законодателството. Близките никога няма да бъдат същите. Промяна има и в действителността след агресивното убийство - заведенията се множат, почти всяко зелено междублоково пространство е застроено, а контрастът мизерия в студентските общежития – лъскави заведения и още по-лъскави коли пред тях, е станал още по-фрапиращ. Всеобща амнезия е обхванала онези, които ходеха да протестират, а на мястото на убийството се отбиват само опечалените майка и баща. И бездомните кучета.
Такава ще е съдбата и на алеята в Борисовата градина, където бе намерено голото студено тяло на Яна. Шествия водят до него, хора палят свещи и излизат на протести, създават се групи в социалните мрежи като "Да спасим децата си от убийците на Яна", "Не ходете в парка нощем, за да не ви открият на сутринта от съдебна медицина", а исканията на гражданите са за осветени паркове и полицейска защита. Екипите патрулиращи полицаи в Борисовата градина са удвоени, както и камерите за видеонаблюдение.
Същото се случи и преди две години в Студенски град, а днес от патрулиращите полицаи на възлови места няма и следа. Как да има, когато след бурните емоции и недоволство всичко потъва в забрава, а служителите на реда се налага да слагат горивото от джоба си. Повече конни полицаи ще има в Борисовата, докато има пари за фураж на животните.
Ще имаме ли права и ще се борим ли за тях извън социалните мрежи и само, когато се случват трагедии? Ще продължаваме ли да оставаме без спомени и без воля да променим абсурдите в тази държава? При цялата тази пасивност, може би заслужаваме съдбата си като общество. До следващата трагедия.
| 28 | 0 |
