Ден преди премиерата на ръкописната книга "12:21" любопитството ни надделя и пожелахме предварително да получим малка порция от поезията, която утре жените от Клуб 12 ще ни сервират. Намерихме я в блога на една от авторките - Надежда Григорова. В допълнение Нада ни предлага и лирични визитки на всяка от петте поетеси, чийто стихове съставят "12:21". Вижте ги и си подгответе лист и химикал, в случай, че стиховете им ви вдъхновят за лични творчески писания:
Нада (Надежда Григорова)
На 19-тият ден от август, в година, все едно коя съм се родила – една събирачка на ветрове във вятърни мелници. И на бури в чаша вода. После ги пропилявам на вятъра - онзи, който разпалва огньовете. И играе на цунами с водата. В чашата. И така... Все още... Без да зная докога. И докъде.
Сти
хо
тво
ре
ни
Пустота и е-е-е-ех!
малко думи
ни
ре
тво
хо
Сти
Зорница Николова
Зодия Везни, елегантна, обича дъжд, черен шоколад и думи. Понякога спи от вътрешната страна на вятъра и се гримира в лилаво, в точен френски акцент. Събира цифри, определения и музикални компилации в стил jazzamore. Все още учи...
правилното отношение към дъжда
дъждът на този остров
винаги е макарони
и десет
внимавам в обиколки
усмивки
тенджера с капак
и други емоционални аксесоари
съм принцесата с инициали в името
достойни за официално представяне
на корица Vogue
или друго подобно предаване с мисловна сила
ще те запомня от третия път
ако си пустиня
и имаш ясна визия за
див лебед плуващ из табла на легло живяло
преди мен
преди теб
в сезон започващ любов и свършващ море
съм замразена девет седмици и половина
добре
казвай ми Смело Сърце
ще се стека ванилово по дланите ти
ако това е мястото
дълга съм
като предговор на роман с 800 страници
с позлатен лотос и несъвършенства
само аз спирам дъжда
на това небе побеляло от мръкване
знаеш ли
знаеш ли
макарони на този остров
е
десет
говори ми само
в бъдеще време
Таня Цветанова
Ставаме подвластни на думите в мига, в който се родим. Една от страстите. Останалото е дъжд, пръстите на вятъра и тревогата в очите. Останалото е топлината на кафяво и отражението на светлината в него. Останалото е синьо и смехът, извиращ от жълтите му точици. Останалото са дървета, в които заспива тишината, птици и много небе.
Останалото е животът, който ни ражда всеки ден... движението на мисли и... аз.
Подарък
сега те нямам
всички думи ми тежат
по-кратката съм
от взетата назаем глътка въздух
и раздробена като пясък
във сянката на някой друг
повярва ли
че през замъглените стъкла
ще можем да отглеждаме
щастливи къщи-
със влюбено наивния им смях
покривките и топлите вечери
и с някакъв прозорец
през който да си тръгнем вечерта
и да се върнем
преди денят
да облече очите ни в приличие
докато пръстите на хладните ни длани
все още търсят пътя си за връщане
и някаква мъгла
мъгла
мъгла
и къща
не подарила себе си на другите
Станислава Станоева
Обича думите, те също я обичат. Словото е изкуството, чрез което най-добре изразява себе си. Хоби и е да пътешества не само по света, но и през човешката душа. Автор е на 3 поетични книги. Живее и работи в Пловдив.
чужденката
гледам се в огледалото
и си казвам
не те познавам
но ще се смиля над теб
да поживееш в това тяло
Руми Райк
Родена в люта, януарска зима, в България. Майка на своите състояния и книги, предимно детски. Прави неща от глина, и такива от дъжд и вятър, но не задължително от дъжд на вятър. Понякога се забравя между редовете и остава там, притихнала за дълго. Търси я в процепите на дюшемето или на върха на планината. Или изобщо не я търси.
Очите ми- тези скръбни вдовици от кръста нагоре
Всичко това е заради
онази част от стъпалата ми
която върви срещу мен –
треперят камъните с избледнели ириси
състоява се танцът на вятърни сенки
въпреки протеста на миглите и белите дробове
си извайвам вечността във смирението и скулите
разликата между преспа и локва е незначителна
залезът ни нанизва на стръмният си гръб
никак не ми се говори когато не е известно
Who took the cookie from the cookie jar
след всички закуски с отчаяние
отвъд синият хълм прибоят се втурва
в кораловите рифове и засяда там завинаги
звездите са изстискани смокини
върху гримасата на любовта
сме черно-бели черно-бели тела и думи
Всичко това е заради
онази част от сърцето ми
която си позволи да липсва –
хълбоците на оживяването потъват в пясък
изравят се гладните чайки от нощните дюни
след всяко твое обичам те
арфите събличат траурните рамене
преглъщам сълзите си толкова обикновено
като някакъв планктон полепнал в гърлото
морето разпечатва с все по-дребен шрифт
кардиограмата на учестеното случване
разсипани в памучни процепи
ограничаваме зимите поради липса на криле
от погребения на светове на себе си да натежим
късно е без да мога да избегна нито щрих нито контур
от дъгата на която съм увиснала
сме черно- бели черно-бели тела и думи
| 4 | 0 |
