Записваме се в университета, за да получим висше образование, което ще ни осигури хубава и доходоносна работа. Правилото е просто и го знае всяко хлапе. Само че не винаги първоначалната идея минава по план.
Висшето учебно заведение "отнема" средно между 4 и 6 години от живота ни и определена сума от доходите на родителите ни. Каузата обаче си заслужава. С тапията в джоба шансовете за мечтаната професия изглеждат далеч по-постижими. На теория.
С края на студентските години се поставя началото на истинския живот. Започваме да се "издържаме" сами (ако сме имали късмет да не работим по време на университета) и безсънните нощи бавно, но сигурно, остават в историята. Докато стигнем до печеленето на собствени пари обаче, трябва да минем през няколко изпитания.
Логично, първото е намиране на работа. Знаем 1-2 чужди езика, имаме висше, а при повече проявен "на младини" ентусиазъм е възможно да притежаваме и сертификат от някой допълнителен курс. Следователно, нищо не би трябвало да ни тревожи. Само че изпращаме CV след CV, а работодателите така и не благоволяват да ни звъннат. Минават няколко месеца, а ние занижаваме критериите. Вече не държим да работим точно по специалността, доволни сме и на нещо, което се приближава до нея. След още няколко месеца и куп неплатени сметки стигаме до решението, че е важно просто да си намерим работа. Каквато и да е. И при първа възможност да я сменим.
Този сценарий засяга 26,8% от младежите у нас. Според Eurostat, точно толкова са безработните млади хора в България. Не всички са висшисти, обаче. По данни на същото изследване, 62% от образованите младежи не са на трудовата борса. Т.е., крайният резултат е, че 38% дипломирани българи нямат късмета да притежават трудови книжки.
Оказва се, че се нареждаме сред първенците по младежка безработица в Европа. Испания, Гърция и Словакия са преди нас, "качени" на почетната стълбица.
Причините са много. Една от най-често срещаните е липсата на опит по специалността, която, сама по себе си, е абсурдна. Навсякъде се иска стаж, който не всеки има възможността да натрупа по време на обучението си в университета. И когато излезе от него, на 23 години и без нито един работен ден зад гърба си, мисия "работа" започва плашещо да се накланя към невъзможна.
Условията на криза се сочат за един от мотивите работодателите да търсят сигурна работна ръка. А образованието не отговаряло на нуждите на бизнеса.
На практика, пред младите и образовани хора има няколко варианта. Единият е Терминал 1 или 2, защото никой себеуважаващ се човек не иска талантът и знанията му да бъдат пропилени. А, за жалост, често "зад граница" е мястото, което би оценило потенциала на един млад българин.
Собственият бизнес също не е за подценяване. Но изисква много средства, време, главоболия и няма как да обещае сигурни успехи.
Може би най-печеливш е вариантът за балансирането между университет и работа. Колкото по-рано започнем да практикуваме специалността си, толкова повече опит ще натрупаме както в CV-то, така и в главите си.
Ако пък държим да не работим през студентството, защото цял живот това ще правим, то трябва да се надяваме на страшен късмет или добри познати, за да започнем мечтаната работа веднага след дипломирането си. Относно последното, публична тайна е, че често така се процедира, поне в България.
| 68 | 3 |
