На 25 януари, 1938 г. в Москва е роден руският поет, певец, театрален и филмов актьор и писател Владимир Висоцки. Той е написал общо 600 стихотворения, от които половината са станали на песни.
Има около 30 роли във филми и сериали, сред тях: "Вертикал”, "Кратки срещи”, "Господарят на тайгата”, "Служили двама другари”, "Мястото на срещата не се променя”, "Как Петър Велики жени своя арап”, "Бягството на мистър Маккинли”.
Висоцки пее за всички злободневни проблеми на обществото, за които вестниците не пишат, телевизията и радиото не говорят, филмите и спектаклите не показват. Песни за войната, за дружбата, за любовта, за изневярата, за вопиющата глупост, за бездарието, за бюрократизма, за вярата в Бог, за бездуховността, за алкохолизма…
В този ден ние решихме да уважим паметта му и да Ви представим едни от най-хубавите му стихотворения. Приятно вглъбяване в света на един велик поет!
Аз не обичам
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
Към върха
Ти върввиш по ледника без дъх,
с поглед, впит във върховете сини.
Горе сънно вдишва всеки връх
облаци, издишвайки лавини.
С теб внимават, като че покой
са ти обещали тия дни те -
пазят те от каменен порой,
пазят те и от пукнатините.
Идваше беда и димен пласт
бе покрил изцяло планината.
Ти не различаваше тогаз
срутването от пукнатината.
Ако бе за помощ позовал,
щяха в миг скалите да отвърнат.
Ехото им в радиосигнал
ветровете щяха да превърнат.
Ти почувства всеотдайността
в боя за превала - там самите
камъни ти пазеха гръдта,
рамо ти подаваха скалите.
Умният не скитал по гори. . .
Ти пое - не вярваше в мълвите.
Ставаше гранитът мек дори,
като пух се стелеха мъглите.
И ако след някой тежък бой
легнеш в тези планини далечни,
ще се наклонят като над свой
хребетите - обелиски вечни.
Лирическа
Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.
Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.
Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.
В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?
Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.
Цигански романс
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам - и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря. . .
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича - няма жал!
Боже, колко своенравни са конете. . .
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея. . .
Ще загина - като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната - леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете. . .
И не си доживях. . . Да допея поне. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но - успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете. . .
И не си доживях, и не съм си допял. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея.
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 0 | 0 |
