Не съм сигурна дали остана човек на планетата, който поне веднъж да не се е сблъсквал с това чудо на съвременната технологията наречено Интернет и не е използвал възможността, за да си направи профил в някоя от социалните мрежи.
То не бе MySpace, Facebook, Twitter, та и най-новото попълнение за всички, на които това не им е достатъчно - Google+. И всичките с една цел – да се социализираме. И ние ги обичаме, даже сме пристрастени към тях, защото те са - моето място, лице книгата, мястото за "чуруликане" и плюсът. Дават ни неограничени възможности да общуваме, споделяме, лайкваме, постваме... та ние чак прекаляваме.
Прекаляваме да занимаваме околните, че днес сутринта в 10.12ч. на бул. Цариградско шосе има задръстване, че снощи сме си счупили нокътя на малкото пръстче на лявата ръка, че в момента пием кафе на ъгъла на бул. Александър Стамболийски с ул. Христо Ботев, че в Слънчев бряг в момента е "мноу яко" и, че сме обвързани с Петър Петров/Пепа Петрова, а годишнината ни е на 28.03.
Дотук добре. Заявили сме семейния си статус пред обществото и всички знаят кой топли завивките ни.
На някои хора това обаче не им стига. Изглежда много държат да обсебят половинката си и във виртуалното простанство. Понякога този процес е двустранен – и двамата твърдо вярват, че е ужасно мило непрекъснато да постваш на стената на възлюбения песнички, картички, късметчета, снимчици, статусчета в стил "бебе, много те обичам", придружено с целувки и сърчица, и въобще всичко, което Facebook, например, предлага като приложение.
Друг път интернет любовта извира само от клавиатурата на единия. Едно безкрайно рефрешване на профилната страница на любимия. Този тип фейсбукъри чакат като хищник "техният" човек да прояви някаква активност и веднага я "плячкосват" със своя лайк, и с минимум поне един коментар. Случайно някой да не си помисли, че може да ги изпревари и да се издигне в очите на любимия, споделяйки неговите интереси и предпочитания.
Болна работа ви казвам. И никак не се шегувам. Напоследък все по-често се разглежда проблемът с виртуалната депресия - нов вид психично разстройство, лекувано от психотерапевтите в последните години и касае тъжните насторения, когато не лайкнат наш статус или песен например.
Толкова ли е плашеща действителността, че ни е по-лесно да си казваме и показваме, че се обичаме чрез Интернет? И когато дори там не ни откликнат, да изпадаме в депресия и болестни състояния.
Дотолкова сме се заковали пред компютрите и умните си телефони ,че ни е страх да се срещнем очи в очи със същите тези хора, с които сме способни да си чатим за абсолютно всичко.
Вманиачили сме се до такава степен, че пречупваме дори интимните си връзки през призмата на онлайн действителността.
Естествено не казвам да дадете игнор на възлюбения си. Нормално е да харесате новата му профилна снимка или да коментирате нещо, което той или тя споделяте като интерес, но умерено. Без да навлизате грубо в личното му, макар и виртуално пространство.
Вместо да пишете на стената колко много ви липсва, вдигнете телефона или още по-добре, кажете му го на живо.
Това са неща, които вълнуват само вас двамата и са красиви, и истински именно защото са само и единствено между вас двамата. Не опорочавайте най-съкровените си и интимни чувства като ги правите достъпни за всички.
Често такова поведение говори за поза. От поза и показно в любовта обаче никой не се нуждае. Ако прекалявате, няма да сте нищо повече от поредния спамър, на който никой не обръща внимание. Накрая и човекът, за когото го правите, също ще спре да ви обръща внимание. А вие не искате да се докарвате до състояние на виртуална депресия, нали?
Идеята на тези сайтове е да ви осигури още една възможност да общувате по-лесно с хората, с които нямате възможност да се виждате всеки ден. И да сте в крак с това, което се случва с техния живот, както и те с вашия, което обаче далеч не значи непрекъснато да им демонстрирате колко много се обичате с вашето мишленце.
Именно това е и причината тези мрежи да се наричат социални, интимността я оставете са себе си и така всички ще ви "лайкват" повече.
| 37 | 2 |
