"Книгите са прозорец към света", гласи една популярна мъдрост. Водят ни в непознати земи, разказват вълнуващи истории, които с лекота пречупваме през своята собствена призма.
Закърмени сме с поученията, че четенето е полезно за обогатяване на общата култура и речника. Разширява мирогледа, често ни кара да се замислим за неща, които обикновено пропускаме.
Оказва се обаче, че не всички книги са подходящи за широката аудитория. Или поне така смятат различни правителства или религиозни представители. Според тях съществуват произведения, които, по една или друга абсурдна причина, трябва да бъдат забранени.
Всъщност въпросната цензура не е от днес. По различно време и на различни места, различни заглавия са се превръщали в табу.
"Чичо Томовата колиба" е световноизвестен бестселър, дело на Хариет Бийчър Стоу. Разказва за живота на цветнокож роб в Щатите - неколкократно купуван и препродаван, измъчван и накрая пребит до смърт от собственика си. За да напише достоверна история, авторката използва документални източници. Във времена на расови сблъсъци, случките, описани в романа, са познати до болка. При това буквално.
В южната част на Щатите обаче, го забраняват по време на Гражданската война, защото съдържанието му е антиробско. Това явно е било порок за нацията, която, по ирония на съдбата, днес е управлявана именно от чернокож президент. Същото се случва и в Русия през 1852 година, защото Никола I е против равенството, както и някои религиозни идеи.
Очевидно, когато управляващите не са одобрявали нещо, те еднолично са налагали мнението си и на народа. Цяло чудо е, че са се осъществили мащабни промени, при положение, че властващите не са оставяли хората да мръднат и метър встрани от наложените стереотипи.
Абсурдна е била забраната на романа "Мадам Бовари" от Гюстав Флобер. Авторът е изпратен да отговаря пред съда "за нарушаване на обществения и религиозния морал и на добрите нрави". През 1864 г. Ватиканът анатемосва произведението и го поставя в "Индекс на забранените книги". Познаваме французите и техните слабости, така че изневерите, които Флобер описва, не са нещо невиждано. Критиците дори го определят като един от най-големите реалисти на XIX век. Редица други автори, като Балзак и Стендал, също увековечават в творбите си разточителния и често развратен живот на буржоазията.
"Не без дъщеря ми" е биографичен роман на американката Бети Махмуди. Историята ѝ е тежка, провокирана от любов и наивност. Жени се за проспериращ ирански лекар, ражда дъщеря. Живеят щастливо, до момента, в който решават да гостуват на семейството на Муди. Тогава започва кошмарът. Оказва се, че иранецът е уволнен и не желае да се върне в Щатите. Провокиран от заобикалящия го фанатизъм, той започва да тормози съпругата си, да ѝ налага забрани, да я бие. Волята за живот обаче се оказва по-силна от всичко. След много мъки, Бети успява да избяга, заедно с дъщеря си, и да се върне в Америка.
Нищо чудно, че произведението е забранено в Иран. Религията и убежденията не допускат, че една жена може да бъде достатъчно силна и независима, за да може сама да решава как ще протече животът ѝ.
Любопитно е, че за неподходяща е била считана и детската книга "Алиса в страната на чудесата". Причината, разбира се, граничи с безумие. Творбата на Луис Карол е била неприемлива за китайската провинция Хуан, защото животните били толкова сложно описвани, че наподобявали хора. Немислимо било четириногите да говорят, затова и децата явно не бивало да израстват с такива представи.
Два съвременни бестселъра също попадат в "черния списък" на забранените романи.
Сагата "Здрач" от Стефани Майер се превърна в абсолютен хит не само сред подрастващите. Историята за вампирите и върколаците беше ново явление в съвременния литературен свят. Чистата любов между митичните същества и едно нормално човешко момиче заплени милиони читатели.
Но от Американската асоциация на библиотеките явно не са фенове на тетралогията, защото са наредили да бъдат премахнати всичките книги от училищните библиотеки. Мотивите им са "неприемлива сексуалност", "религиозна фриволност", както и несъответствие на текста с възрастта на читателите.
"Хари Потър - момчето, което оживя". Вече повече от 10 години романите за малкия магьосник са сред най-противоречивите книги по целия свят. През 2001 година група възмутени американски родители подеха протест, чрез който показаха несъгласието си с "насилието, магията и почитането на дявола", които, според тях, съдържат книгите на Джоан Роулинг. Движението бе подето от различни страни и се превърна в международно. Към него се присъединиха и представители от ислямските страни, които също не са почитатели на училището за магия и вълшебство Хогуортс.
И днес книгите за Хари Потър продължават да бъдат табу в редица страни. Основната причина: тесногръдие. Романите не призовават към почитане на Сатаната, не провокират и насилие. Жанрът на четивото е "fantasy"- то е достъпно, крайно увлекателно, различно. Поредно ново явление в съвременната литература, което зае своето достойно място сред най-добрите художествени произведения, създавани някога.
Българските следи в забраните също не са малко, особено след 1944 година. Личен фаворит ми е случаят с "Тютюн" от Димитър Димов. Романът е имал една версия, после втора, трета и така, докато накрая се е получил вариант, угоден на Партията. Този вариант е бил с 250 страници повече, включващи хвалби и почит към новата власт, но също така и нови герои, антиподи на оригиналните.
Ирина е главен персонаж в творбата. Тя е красива, умна и амбициозна, но лъскавият свят, към който винаги се е стремила, я главозамайва и обърква нравствената ѝ същност. Превръща се в жена, готова на всичко, за да постигне стремежите си.
Цензурата налага появата на нова героиня - Лила, която се явява антипод на Ирина. Тя също притежава положителни качества и така доказва, че една жена може да бъде едновременно добра, морална и вярна на Партията. Подобен е и случаят Борис-Павел. Двама братя, два силни характера, два различни свята. И заслужено място на политическата организация, водещо до позитивите в същността на единия.
Литературата е едно от най-красивите изкуства. Тя е магия, пресъздадена в думи, визуализирана в душите ни. Тя е начинът, по който творецът дава израз на емоциите си, страстите и вдъхновенията. Забраната е най-сигурният начин едно нещо да бъде открито. Защото всеки има право на глас. И той трябва да бъде чут.
| 34 | 1 |
