Престоят в Холандия не беше толкова емоционално наситен, колкото връщането обратно в България. В средата на април в Исландия изригна вулкан, което блокира въздушното пространство над Европа, така че нашият самолет не можа да излети. Всички останали полети бяха разпродадени за 20 дни напред, а билет за автобус също трудно се намираше. Така с Ники решихме да се върнем в родината на автостоп.
Отидохме почти до края на града (Наймехен) и започнахме весело да размахваме табелката с посоката, в която трябваше да се движим. Първите двама, които ни качиха, бяха холандец и босненец, но особен успех нямахме и се предвижихме само с няколко бензиностанции напред. Оставаха ни 20 км до Германската граница, докъдето ни откара един много мил дядка. Стовари ни на една друга бензиностанция, откъдето мислехме, че няма да си тръгнем никога. Тъкмо започвахме да се отчайваме, когато един млад мъж ни спря ухилен. Беше един позитивен германец, който искрено се забавляваше от настъпилата ситуация в цяла Европа: "Всичко е изкупено? Ха-ха-ха! И сте тръгнали на стоп? Ха-ха-ха!...” Стовари след 100-тина км, откъдето ни взе... едно младо момиче от Франкфурт! Понеже подмина последната бензиностанция преди града, обеща да ни откара до следващата, която си беше доста далеч. Беше адски мила и нямаше как да я пуснем да си ходи, без да я почерпим кафенце. Тогава един хърватин се загледа в табелката ми с надпис "МЮНХЕН”, която беше следващата ни дестинация. Той каза, че няма да минава оттам и съжали, че не може да ни метне. Бил за... Загреб. Загреб!!! Че това беше повече от хубав сън... Тръгнахме, но се наложи да прекарам нощта будна наблюдавайки внимателно инстинктите на шофьора, който задремваше зад волана на всяка минута...
Слънцето ни посрещна в Словения: освети къщичките, които стояха като нарисувани върху хълмчетата, оцветявайки пейзажа. Вече в Хърватия, след Загреб, беше време за нова смяна на транспортното средство. Още на слизане съзрях пред мен един турски ТИР и се отправих към шофьора му с думите: "Мераба, комшо! София?”. Той отвърна: "Ааа, София чок проблем, тахограф, но София!”. Тогава се поправих: "Србия?” – Сърбия можело. Така с негова помощ се добрахме до сръбско-хърватската граница, която минахме пеша. Митничарите ни питаха на стоп ли сме и откъде идваме. Като им казахме, че идваме от Холандия, взеха да подмятат: "А марихуана носите ли?” Ники пък реши да се пошегува и каза: "Да, и две проститутки сме си сгънали в раниците.” След това ни спря един мъж от Белград, с който подхванахме темата Горан Брегович. Остави ни малко преди града, където се опитвахме да стопираме без особен късмет, за да открием отново същия тираджия, който веднага спря и ни обясни как се е оглеждал за нас навсякъде, но вече ни нямало. Беше готов да ни вземе пак. Стовари ни след Белград, защото не можел да шофира повече за деня. Оставаха ни само още 400 км до вкъщи!...
След около половин час ни спря кола с германска регистрация, шофирана от турчин, който говореше само турски и малко развален немски. Имаше огромното желание да си общува с нас през цялото време, но нямахме особен успех.
Така същата вечер, след 38 часа и 2000 км крачех спокойно из лабиринта от неподредени улички в Люлин - само няколкостотин крачки ме деляха от дома...
Таня Даскалова
| 2 | 0 |
