Напоследък все по-често се дискутира трябва ли да останем или не в България. Мнозина се предават и напускат границите ни, други пък решават да останат. Този месец ние ще Ви заливаме с причини да обичаме България. За мен тя винаги ще остане Моята прекрасна Родина. Реших да започнем с красотата на уникалната българска природа чрез следващия прекрасен пътепис.
Скътано в извивките на Котленския Балкан ме посреща село Медвен. Керемиденочервените покриви на къщите се пъчат сред зеленина. Минавам покрай каменни дувари и оставям диря в прашния път. Стигам до най-кокетното кметство, което някога съм виждала. Прихлупената дървена къща е с тесни прозорчета, а до входа ѝ грее българският трибагреник. На дървото пред кметството виждам указателна табела за екоселище "Синия вир”, от което започва пътеката за едноименния водопад. Тръгвам след сините стрелки. На места асфалтът ту се губи, ту се появява, но важното е, че пристигам на правилното място.
Вече виждам началото на екопътеката. С едно ловко движение се измъквам от колата и нарамвам фотоапарат и раница. Движа се покрай реката. Докато изучавам с очи местността, чувам, че някой пее. Не мога да различа думите, но мелодията е ведра и жизнерадостна. След малко на пътеката пред мен изниква усмихнат старец. Върви, подкрепяйки се с тоягата си и си пее. Стара войнишка мешка се полюшва на гърба му, а килнатата на една страна шапка го пази от горещите езици на слънцето. Очите му светят, а лицето му се смее. Питам го за посоката.
- Само напреде, чедо, ще вървиш. Ти си млада, бързо ще стигнеш!
Разделяме се и той пак подхваща своята песен. Често, когато пътувам, срещам хора като този дядо. Вече се чудя дали някой ми ги изпраща нарочно, за да ми покаже, че щастието и добрината съществуват. Честно казано, аз не съм се съмнявала в това, но е приятно да срещаш доказателства за хипотезите си.
След около 15- 20 минути чувам шума от падаща вода. Дядото беше прав, наистина пристигам много бързо. Клоните бавно се отдръпват един след друг и разкриват гледка към скали, покрити със златен мъх и дребни цветя. След още няколко крачки виждам и изливащата се вода, която хвърля пръски. Тя бушува и се пени като млад и непокорен дух,, след това обаче се оставя на течението и се смесва със спокойните сини води. Като в живота.
Спускам се по скалите, за да доближа водопада. Потапям ръка в леденостудената вода. Докато балансирам върху камъните, няколко пеперуди трептят около мен. Слънцето наднича от пухкавите облаци и обагря водата в златисто. Като умел художник светлината рисува топли нюанси и светлосенки. Сега скалите не са сиви, а млечно бели. Небето е с цвят на море.
След миг сянката отново се възцарява над водопада и той, като че ли помръква. Каква сила е природата, в един момент може да ти разкрие цялото си великолепие, а след това да го скрие само за себе си. Изкачвам се нагоре към пътеката и хвърлям последен поглед през рамо. Усмихвам се и мислено се сбогувам с перлата на Котленския Балкан!
Автор и снимки: Боряна Кръстева
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 11 | 0 |
