В традиционното българско общество сватбата, наред с раждането и смъртта, е ключов момент за индивида. Именно по тази причина този празник, отразяващ най-важния преход в човешкия живот, е наситен с множество ритуали, повечето от които предхристиянски, съхранени от българите през вековете.
Всичко започва с така наречената сгледа - в дома на момата идват пратеници, близки на момъка, които се запознават със семейството ѝ и заявяват намерения към нея. В духа на народните обичаи, това се случва чрез редица от ритуали и никога директно, а въз основа на система от символи.
Най-често женихите (наричани в различните региони още годежари, момари и одумници) сядат край огнището и разравят жаравата - категоричен знак за това каква е целта на посещението им. Разговорът продължава в същия загадъчен дух, без нищо да се назовава с истински имена. "Търсим гълъбица за своя гълъб” и "Търсим изгубена юница” са само част от начините, по които съгледвачите изказват намеренията на техния момък към девойката.
Независимо дали родителите на момата одобрят или не кандидат-младоженеца, те спазват абсолютно същата завоалираност при отговора. Например, ако предложението им е харесало, те казват, че ще си помислят, а ако не - че дъщеря им е прекалено малка.
Следващата стъпка е годежът, който, за разлика от сгледата, е явен и шумен. Семейството на момъка отива при бъдещата невеста, съпроводено от музика и "въоръжено” с куп подаръци. Именно тук е моментът, в който се уговаря и материалната страна на брака - така нареченото бащино право. Иначе казано, това са парите, които бащата на булката получава за това, че е дал дъщеря си. Сумата най-често зависи от размера на чеиза, както и от имотното благосъстояние на семейството на младоженеца. Уточнява се и датата на самата сватба.
И все пак годежът не се изчерпва единствено с подобни формалности, а също изобилства от ритуали, целящи най-вече да се предскаже какъв ще бъде животът на младоженците. Момъкът подарява на девойката китка с нечетен брой жълтици, за да се родят деца на бъдещите съпрузи, а бащите разчупват питка, по големината на чиито парчета също се гадае какво ще бъде поколението и благосъстоянието на двойката.
Годежът не се разваля лесно. Ако все пак това се случи, "виновната страна” връща подаръците и плаща на ощетеното семейство неустойка.
В знак на това, че вече си принадлежат, годениците носят отличителни знаци, най-често китка и перо с монета. Също така те получават правото да се срещат през деня, но не и да остават насаме.
И, както се досещате, следва кулминационният момент. Няколко дни преди сватбата се състои така нареченото калесване - деверите и зълвите оповестяват предстоящото събитие и канят гостите.
В самото навечерие на бракосъчетанието в двете къщи поотделно се приготвят обредни хлябове с квас - ритуал, с който сватбата символично се "заквасва”. Тестото се замесва от зълвите, след което деверът го разбърква с пръчка от плодно дръвче, на която е нанизан венчалният пръстен на младоженеца. Всичко това, разбира се, се случва под съпровода на празнични песни.
В деня преди сватбата се състоят съответно момина и момкова вечер. В дома на годеницата се събират семейството и приятелките ѝ и се пеят тъжни песни за раздялата с бащиния край и моминския живот. Бъдещата невеста се измива с вода, в която е предварително потопен ечемик за плодовитост. След това решат и сплитат косата ѝ и слагат бяла незавързана кърпа на главата ѝ - ритуал, символизиращ прехода към брачния живот.
По време на момковата вечер пък в дома на младоженеца се пеят весели песни за ергенския живот. След това гостите обръсват младоженеца, дори и в случай, че той реално няма брада. Космите се събират в бяла кърпа, предварително подарена от момата и се скриват, за да не може да бъде направена магия на бъдещия съпруг.
Може би най-важният момент преди самата сватба е забулването на булката. Противно на наложената днес традиция, това се случва не с бял, а с червен воал. Изборът на този цвят никак не е случаен. Защото всъщност на булката в този период се гледа като на полудемонично същество, заради прехода от моминство към семеен живот. А според българските традиции, всяко преминаване на граница е рисковано. Червеното от своя страна, отново според поверията, е апотропеен цвят, т.е. отблъсква нечистите сили и така пази гостите и младоженеца от невестата. По същата причина преди бракосъчетанието свекърът пренася на ръце булката през стълбите на къщата - защото земята, върху която тя стъпва, ще бъде неплодородна.
В самия ден на сватбата младоженецът пристига до портите на бащиния дом на булката и символично я "открадва” от семейството ѝ. Когато са готови, деверът гръмва с пушката - знак, че тръгват към църквата. Традицията повелява по пътя задължително да се мине през водоизточник - река, кладенец или чешма, защото водата отново е символ на преминаването на невестата от свое в чуждо пространство.
В църквата двамата млади влизат едновременно, пристъпвайки с десния крак, за да бъдат заедно цял живот. Самата церемония се води от свещеник, който разменя венчилата и пръстените и "захранва” младоженците.
След това шествието, начело с младоженците, се насочва към дома на свекърите, където и обикновено младите остават да живеят. Булката отново бива пренесена на ръце през прага, за да не стъпва по земята, понеже все още е "опасна”. След това тя намазва вратите с мед, за да е сладък животът им и започва своето така наречено говеене - период на мълчание в знак на уважение към новото семейство, който трае 40 дни. Точно толкова трае и времето след сватбата, през което младоженката носи сватбеното си облекло.
Споменатото преди това було пък остава на главата младоженката до понеделника или срядата след сватбата, когато се извършва ритуално отбулване, след което се слага така нареченото невестинско забраждане.
Ако тази статия ви е харесала, харесайте и страницата на Jenite във Facebook!
| 14 | 0 |
