Трябва ли да сме силни?
Малко се уморих да го чувам това: Какво ти стана? Защо си толкова мекушава? Защо търпиш?
Очевидно ми харесва да съм слаба. Мисля, че на повечето жени им харесва да са слаби. Онези, които са наистина силни имат повече мъжки хромозоми от необходимото.
Аз не търпя, аз обичам.
Ужасно е уморително да гониш стандарт-еманципация. Не искам да съм еманципирана в този смисъл на думата.
Някога, като по-малка, явно съм била по категорична. По-стабилна. По-силна. Така ме познават старите ми приятелки и така ме обичат. Чудят се коя съм сега, почти успяват да ме припознаят, но се дразнят. И то не се дразнят на човека, около който омеквам, а на мен.
Това, за което те не си дават сметка, е че когато си сам е далеч по-лесно да си силен, просто защото тогава нямаш с кого да се бориш, освен със себе си. А нека бъдем честни – тази битка отдавна е спечелена.
Не е ли напълно нормално, когато обичаш някой да бъдеш слаб? Не се ли изразява истинската любов именно в това или аз съм единствената, която го мисли и в този даден момент разбирам колко съм била заблудена.
Щом мога да простя – прощавам. Когато няма да мога вече, ще се разбере. Хората имат различен праг на търпимост и моят, очевидно, е по-висок. А те ме осъждат, вместо да ми завиждат. А може и да ми завиждат тайно.
Сега като се замисля дори не мога да кажа, че съм слаба. Не. Не съм. Напротив - аз съм хиляди пъти по-силна от "силните", защото намирам енергията и силата да прощавам, да давам втори шанс, да се боря за онова, което за мен има стойност. Даже понякога не ми се налага да търся енергия, просто я нося в себе си и мисля, че тя ме прави като Попай моряка на чувствата.
Защото е най-лесно, когато някой те настъпи да се вбесиш и да си тръгнеш. Пъти по-трудно е да поемеш въздух и да погледнеш малко след носа си. Висша форма на егоизъм е да бъдеш безкомпромисен и нетърпелив.
Харесва ми да съм слаба и мисля, че докато мога ще продължавам да бъда такава.
| 5 | 2 |
