Става ни тъжно, когато забелязваме, че официалните празници на България се превръщат повече в дни на възмущение и обвинение, вместо да си останат дни на възхищение и преклонение, каквито трябва да бъдат. 3 март, 24 май, 1 ноември – някои хора сякаш специално чакат идването на тези дати, за да изкажат гласно разочарованието си от политиците, народа, младото поколение, българите зад граница... Появяват се изпълнени с омраза нападки на етническа основа, говори се как Ботев или Левски "ще се обърнат в гроба".
Всичко това е грозно. Патриотичните празници трябва да се изживяват с радост и гордост, а не със срам и жлъч. Много по-подходящо е да се предоставя интригуваща информация относно някогашното Националноосвободителното движение, вместо само да се натяква на хората как нищо не знаят и не уважават историята си.
Ръководени от тази позитивна нагласа, днес ще разкажем подробно за делата на една група герои, които обикновено остават извън обсега на внимание – героите от женски пол. Ще започнем светлия списък с имената на няколко жени, за които има най-ярки сведения, че са се борили за свободата на България с оръжие в ръка.
Христина Хранова
Още в ранните си години тази достойна за уважение българка проявява решителен и свободолюбив характер. В училище се справя отлично, но предпочита да насочи усилията си към революционната дейност. "Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловченски комитет по заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и в лошо време/", пише Христина Хранова в спомените си. Твърди се, че дори е присъствала на обесването на Апостола в София, дегизирана в овчарски дрехи.
По време на Априлското въстание Христина е в Батак, бие се редом с мъжете и като по чудо остава сред малцината оцелели. Жестокото клане не успява да откаже силния ѝ дух от готовността да воюва за светлите идеали. "Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, наред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора... След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча..."
Учи онова, с което ще може да продължи да бъде истински полезна. Христина Хранова е първата действаща акушерка в България. Трябва да уточним, че първата българка с диплома по акушерство всъщност е всеизвестната Райна Княгиня, но тя дълго време не работи по специалността. Затова именно Хранова се смята за основоположник на професията у нас. Помогнала e на над 3400 деца да се появят на бял свят.
Докато живее и работи във Варна, Христина Хранова успява да се превърне и в първата българска спасителка по Черноморието. За две години спасява живота на 54-ма давещи се, получава и медал за това. Особено впечатляваща дейност, като се вземе предвид следното: Христина е израснала във време, в което е прието жените да се топят в морето само до глезените, само облечени и само, ако родителите (или съпрузите) им позволят.
Геройствата на изключителната Христина не свършват дотук. Участва в Сръбско-българската война и като боец, и като медицинска сестра. С оръжие в ръка брани Отечеството и по време на Балканските войни, макар тогава вече да е прехвърлила 60-ата си годишнина. Чак след Междусъюзническата война Христина Хранова, носител на 6 ордена и медали, се разделя с "милата си пушка". 
Ляво: Христина Хранова (1852-1922), фото „Карастоянов“, София; Дясно: Мария Сутич (1859-1932), единствената жена в Хвърковатата чета на Бенковски
Мария Иванова Сутич
Тя остава в историята като единствената жена, присъединила се към "Хвърковатата чета" на Георги Бенковски. Когато това се случва, впечатленият Бенковски казва на Захари Стоянов: "Запиши, че днес, на 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Сутич, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята”.
След потушаване на въстанието Мария се оттегля към Стара планина, заедно със съпруга си и останалите живи четници. Захари Стоянов разказва в своите "Записки": "Горката Йонка (така наричат Мария Сутич – бел.ред.) беше заприличала на сянка. Хубавото ѝ бяло лице и малките ѝ ръчички бяха се охлузили и надраскали като географски атлас, а за тънките ѝ дрехи не питайте.”
Загубила всяка надежда, младата жена моли мъжа си да я убие, но преди да успее да го склони, бегълците са заловени. Отвеждат ги в Софийския затвор и ги държат там три месеца при смразяващи кръвта условия. След намесата на чуждестранни консули, семейство Сутич са освободени. Години по-късно правителството в Следосвобожденска България дълго време отказва на вече възрастната Мария да ѝ бъде отпусната народна пенсия.
Дъщерите на Бачо Киро – Ирина и Димитра
При избухването на Априлското въстание в Търновски революционен окръг Бачо Киро въоръжава дъщерите си и ги води при войводата Цанко Дюстабанов с думите: "Приеми, воеводо, и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя дома и да ги варда от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиятец”. В последвалите сражения девойките показват, че са достойни дъщери на прочутия си баща. По-малката, Димитра, е едва 15-годишна. В една от битките именно тя успява да стигне до предводителя на турската потеря и да го повали със сабята си.
Стояна Иванова Драгановска – Нишанджийката
Родена е в бунтовническо семейство от Ново село. Като девойка прави впечатление със своята непокорност, едра фигура, по мъжки свъсени вежди и строг глас. Умело язди кон, пее хайдушки песни, по нейно настояване чичо ѝ я учи да стреля и да си служи със сабята. Именно точната стрелба носи на Стояна прозвището "Нишанджийката".
Заедно с баща си, брат си, чичо си и братовчед си, тази будеща страхопочитание млада жена се включва активно в подготовката на Априлското въстание. Впоследствие ще се окаже, че участието на Стояна в събитията ще спаси живота на мнозина. Бие се рамо до рамо с мъжете, а когато въстаниците сa победени, Нишанджийката остава на позиция и поддържа огъня срещу врага. Така успява да прикрие изтеглянето на своите сънародници. 
Стояна Драгановска – Нишанджийката
Известни са имената на още няколко жени от Новоселския край, показали удивителен стоицизъм по време на Априлската епопея. След като Кольо Матеев, изковал хладно оръжие за въстаниците, е жестоко убит, неговата съпруга Стана е подложена на изтезания, за да предаде ръководителите на въстанието. От уважение към паметта на мъжа си, тя устоява на мъченията и не издава никого. Покъртителен е и случаят с убитите край Ново село сестри Цона и Рада Колеви. След като Цона е съсечена, Рада намира сили да кълне убиеца си, вместо да моли за милост.
Не можем да не изкажем преклонението си и пред масовия героизъм, показан от женското население на Батак по време на Априлското въстание. Първоначално много от баташките семейства превръщат домовете си в крепости, които се сражават храбро срещу настъпващия враг. Когато оръжието и мунициите са изчерпани, жените посягат към всякакви подръчни средства в сремежа си да отблъснат обсадителите.
Според разказите, по няколко жени накуп се хвърлят върху нападателите и успяват да удушат някои от тях с голи ръце, други убиват с дървета и камъни. Най-драматична е борбата в черквата. Батачанки запушват с длани цевите на проврените през дупките в църковния зид пушки. Оръжията гърмят в ръцете им, поваляйки по няколко жени наведнъж, но останалите не се отказват и продължават с опитите да изтеглят целите пушки. Накрая зидът става на решето и се срутва. Достатъчно сме чували за последвалото клане.
Ето някои от най-ярките поименни примери за трагичния героизъм на жените от някогашен Батак:
Лаза Богданова – тя е хубавицата на селото. Не позволява да бъде отведена в харем, забива нож в сърцето на убиеца на мъжа си, след което самата тя също намира смъртта си.
Ангелинка Божина – разполовява с брадва главата на убиеца на мъжа си и също умира.
Венка Стойчева – и тя наказва със смърт човека, отнел живота на съпруга ѝ. Освен това успява да прогони с брадва останалите нападатели на дома си, без да пострада.
Жената на баташкия първенец Ангел Кавлаков убива с дърво четирима от нападателите на черквата. После загива.
Детайл от картината „Защитата на Перущица“ на Добри Добрев – на преден план (тук най-вляво) са изобразени две от най-самоотвержените защитнички на църквата „Св. Архангел Михаил“. Това са Анка Райкова и Велика Стоянова. Анка доживява до дълбоки старини и преди смъртта си споделя със своята снаха: „Все още ми е мъчно и си спомням как ми се молеше турчина пред вратата на църквата...“ Вероятно въпросният човек я е молил да не го убива.
Разбира се, в онези смутни времена жените са можели да рискуват живота си и без да влизат в пряка битка с поробителя. Затова няма да бъде справедливо, ако пропуснем да разкажем и за онези българки, които са извършвали достойни за възхищение подвизи, макар и извън бойното поле. Известните имена са много, безименните героини – още повече. За съжаление, тук ще успеем да споменем само една нищожна част.
Неделя Петкова
Днес за мнозина "Баба Неделя" е само площадче в центъра на София. А е важно да се знае коя точно е жената, дала име на въпросното място. Най-вече тя е известна като първата българска учителка в Македония. През 1865 г. за първи път организира честването на празника на Кирил и Методий в Прилеп. По-късно Неделя живее във Велес, но след като се разкрива участието ѝ в тамошния революционен комитет, бива прогонена от града. Смелата българка заминава за Солун, където основава училище, женски и благотворителни дружества, подкрепя и борбата на местното население срещу гръкоманите.
Емблематична за патриотичната дейност на Неделя Петкова е случката, която предстои да разкажем. През 1870 г. във Велес пристига пратеник на Васил Левски с молба да се ушие знаме за Централния комитет в Балкана. Неделя и дъщеря ѝ Станислава веднага се заемат с рискованата задача.
Няколко дни преди байракът да бъде завършен, двете жени попадат в изключително опасна ситуация. Техният хазяин нахълтва в дома им с предупреждението, че са били издадени и квартирата им ще бъде обискирана всеки момент. Без да се колебаят, Неделя и Станислава изрязват лъва от знамето и го заковават в рамката на един портрет от стената. За минути успяват да скрият и всички останали материали, свързани с тайната мисия. Когато жандармите пристигат, заварват жените кротко да си четат.
Цялата стая е преобърната с главата надолу, досущ като на кино, но нищо не е намерено. На въпроса "Къде сте скрили байрака, гдето сте го шили?" българките отговарят, че са бродирали единствено куче. Посочват лъва в рамката на стената. При забележката, че изобразеното животно изощо не прилича на куче, невинно обясняват, че не са могли да го докарат "много хубаво". В крайна сметка, знамето е спасено и използвано от четата на Димитър Беровски по време на Априлското въстание.
Ще завършим разказа си за Баба Неделя с уточнението, че в нейна чест е кръстен и нос на остров Ливингстън в Антарктика – Nedelya Point.
Райна Попгеоргиева Футекова
Ляво: Райна Княгиня (1856-1917); Дясно: Цвята Зографска, също от Панагюрище, помага на Райна да ушие главното знаме и сама бродира по-малките знамена за четническите дружини на мъжа си Иван Зографски.
Няма как да не стигнем до нея, щом става въпрос за знамена и родолюбие. Повечето българи добре познават историята за Райна Княгиня, така че тук ще се задоволим да подчертаем само основните моменти.
Учителката от Панагюрище е 20-годишна, когато Георги Бенковски ѝ възлага задачата да ушие главното знаме на Априлското въстание. При неговото обявяване Райна е качена заедно с байрака на бял кон, язди начело на въстаниците, а насъбралите се хора я обсипват с цветя и викове "Ура!". За нещастие, след злополучния ход на събитията бащата на младата патриотка е убит пред очите ѝ. Самата тя е заловена. Разкарват я по главната улица в Пловдив с вързани ръце, полугола, изнемощяла. Този път тълпата не я обсипва с цветя, а с камъни и яйца. Райна Княгиня прекарва месеци в затвора. Спасена е полумъртва след намесата на чужди дипломати. Впоследствие ражда четирима сина, всичките офицери.
Тонка Тихова Обретенова
Преди време посветихме на обичната Баба Тонка самостоятелен материал. Препоръчваме да си припомните статията "Една българка", тъй като в нея най-добре е описана голямата жертва на българките от епохата на борбата за Освобождение – в името на националния идеал, толкова много майки са принудени да живеят с мисълта за трагичната загуба на синовете си.
Сред вдъхващите респект начини, по които българските жени масово участват в националноосвободителното движение, попадат още пренасянето на оръжие и укриването на бунтовници в семейните домове. Особено интересен е случаят с Величка Поплуканова от Ловеч, която осигурява може би най-сигурното скривалище на Левски. Предната му част изглежда като долап, а отзад е изкопан изход към скрития заден двор. Специално поставен тъкачен стан скрива входа към укритието. В случай на опасност, Величка сяда на стана и чрез свързан звънец предупреждава Дякона да бяга през задния двор.
Ще завършим нашата своеобразна "епопея на забравените", като ви представим и делата на две рускини, взели присърце страданията на българския народ.
Юлия Вревска 
Юлия Вревска и Олга Скобелева
Красивата руска баронеса е впечатлена от романа на Тургенев "В навечерието". Започва живо да се интересува от освободителните борби на българите. С цел да им помогне, Вревска се отказва от светския живот, завършва курс за медицински сестри, постъпва в Дунавската освободителна армия и се установява в Бяла. Там живее в изключително мизерни условия. Работи във военновременната болница, където само 5 сестри се грижат за 400 ранени войници.
Наричат Юлия "Ангелът на милосърдието". За нещастие, не след дълго нежната дама наистина се присъединява към ангелите на небето. Заразява се с тиф от болен войник и умира само ден преди да навърши 37 години. Нейният приятел Виктор Юго я определя като "розата на Русия, откъсната на българска земя".
Олга Скобелева
По време на Руско-турската война майката на генерал Скобелев оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст. Олга събира средства за останалите без дом българи, а след Освобождението остава в България и поставя основите на сиропиталищна дейност в страната. Скобелева решава с личните си пари да купи чифлик, който да бъде превърнат в приют. Докато пътува към мястото, е ограбена и убита от руски офицер.
Поклон пред паметта на всички тези достойни жени!
Картината „Сестрата на Христо Исикийски“ от Петър Хаджиев представя трогателния подвиг на Станка Исикийска от Троян. През зимата на Руско-турската война нейният брат Христо доброволно предлага на братските войници да ги преведе през опасния за прекосяване Троянски проход. По пътя смелият водач е убит. За смъртта му веднага е съобщено в Троян, но никой не се решава да тръгне в лютата зима, за да прибере трупа. Никой, освен Станка. Цяла нощ тя съвсем сама се бори с преспите и студа, за да стигне сутринта при загиналия си брат.
| 29 | 0 |
