Епизод 1: Представяне
Епизод 2: Решението
Епизод 3: Женени съквартиранти
Епизод 4: Децата
Епизод 5: Приятелите
Епизод 6: Другата
Епизод 7
С настоящия разказ искам да кажа следното: Ако тихото страдание в очите на децата може да те смаже, то купищата въпроси от страна на родителите са в състояние да ти докарат нервен срив.
Не ми се ще да се повтарям, но отново започвам с уточнението, че ние не правим панаири, скандали, не се обвиняваме и не се сочим с пръст. Взаимно сме взели решение да прекратим брака си и най-естественото нещо в един момент се явява уведомяването на родителите. При това преди децата да са свършили цялата работа вместо нас, което се оказа изключително сложна задача.
И така, този ден настъпи. За мой късмет се случи така, че не бяхме заедно нито при едните, нито при другите. Както можете да се досетите, хора, които са преживели всичко това на собствен гръб, могат да бъдат и по-толерантни, и по-съпричастни и по-ефективни като съвети за справяне със ситуацията.
В този ред на мисли, моята задача беше доста по-лека. Да не говорим, че майка ми отдавна се досещаше и беше задала нужните въпроси, за да направи сама изводите си. Липсваха й само няколко части от пъзела.
Баща ми предварително ме беше уведомил, че да се развеждам е глупаво решение, защото (цитирам):
"Имаш добър мъж, с добри доходи, гледа си семейството, не ти върви по петите и можеш да правиш каквото си искаш... Защо ти е да се разделяте?".
Доводите за липсата на чувства не важат пред него. Той е убеден, че това са глупости и е важно между съпрузите да има уважение, защото вярност е невъзможно да съществува. Единственото по-невъзможно от това е идеята за "вечната любов". Но това не му пречи да застава зад решението ми, щом е мое.
Вторият ми баща винаги е имал пълно доверие в преценката ми (освен когато реших да си взема куче, но това е друга история!) и е от хората, които вярват, че мечтите са, за да ги следваш, а щастието е продукт на собствените ни действия. И така аз разполагам с ефективна група от трима, които искат само да съм щастлива и вярват, че мога да се справя с всичко.
Винаги обаче се намира някой, който да се изкара по-голям страдалец от същинския потърпевш. В нашия случай това беше неговата майка. Разводът, става ясно, никога не може да остане проблем само на двама души. От криво разбрана съпричастност ли, що ли, все ще се намерят желаещи да ти обяснят какво чувстваш, какво чувстват те заради теб, как го чувстват и какво трябва да направиш, за да им стане хубаво на тях.
Какво е нужно, за да ти стане хубаво на теб, обаче, тези хора не се и сещат да попитат.
Моята майка също плака, но само защото тя самата е минавала през това и няма родител, който да иска детето му да преживее каквато и да е болка. В мига, в който се увери, че аз самата изпитвам основно облекчение, всичко свърши.
Потокът от въпроси, които ме заляха от другата страна, обаче, беше абсолютно неочакван. И най-вече "Кой е виновен?" и "Преди да се ожените не можахте ли да разберете, че не сте един за друг?"...
Вие ми кажете как се отговаря на подобни мисловни изстъпления. Преди да се оженим сме били влюбени. Да, живеем заедно още откакто бяхме студенти втори курс. За Бога, кой се жени с мисълта да се развежда?
За да пожелаем да създадем семейство, явно и двамата сме имали своите чувства и разумни доводи. Аз никога не се бях замисляла какъв баща ще е той. Просто го обичах.
Различията дойдоха на по-късен етап. Тогава, когато трябваше да напасваме родителски модели, мнения и решения за децата. Тогава си пролича ясно кой как е бил възпитаван, защото подсъзнателно прилага същите методи. И различията станаха очевадни... и дразнещи.
Въпросът с вината беше още по-неадекватен. Така или иначе, родителите ни знаеха за случката, разказана в преходния епизод. Всички бяха при нас около раждането на детето и впоследствие се редуваха да помагат, та нищо не остана скрито. Първото, което ме попитаха, беше: "Ти нали му беше простила?".
Е, аз, че съм простила, явно е факт. Иначе нямаше да продължа да се опитвам да съшивам и градя отношения още 3 години. Но не съм забравила. И няма как да забравя. И проблемът не е в случката. А в отношението му.
Нещата се наслагват и са с натрупване и от моя, и от негова страна. Кому е нужно да има виновни? Защо единият трябва да е по-отговорен за дадено решение от другия? Ами ако не се разделяхме, а бяхме решили да имаме трето дете? Тогава кой щеше да е виновен?
Даааа, тези безумия ме изваждат извън всичките ми нерви. А, да не пропусна – всичко това е съпроводено с такива количества сълзи, че в един момент аз се оказах в ролята на успокояващата, предлагащата рамо и обясняващата нещата от живота. Аз!
Аз трябваше да отговарям на въпроса "И сега къде ще живее детето ми като си му събрала багажа?".
При тази реплика, единственото, което си помислих беше – моето момиче, имаш син. Постарай се някой ден да не станеш и ти такава! Но това, което казах на глас, беше почти похвално слово за нейното момче, примесено с разказ за това как го уча да си мие тавите и да си накисва тенджерите, защото след това не се иска търкане.
Осъзнах, че да си майка, не означава само да се грижиш за децата си, а да ги научиш да се справят сами. Да им покажеш света и да ги оставиш да го опознават. И да ги подкрепяш, когато имат нужда.
Наред с всички потупвания по рамото и успокоения за съдбата и бъдещето на единствения син, трябваше да обещая и, че ще осигурявам редовен достъп на децата до всичките им налични баби и дядовци.
Погледнато реално, ако желанията на всички бъдат спазени в истинските им размери, аз ще виждам децата си не повече от 2 месеца годишно. Мисля, че засега съм успяла да обясня на всички родители и на бившата си половинка, че децата не са разменна монета и не са награден фонд. Не се гледат от съответните баба и дядо по заслуги, нито по съдебни решения.
Извод: В такава ситуация родителите винаги трябва да бъдат поставени пред свършен факт. А ако страдат повече от вас, опитайте да се дистанцирате. Най-важното – приемайте помощта им, но ако не е изключително належащо, не се събирайте да живеете заедно.
Всички примери около мен в тази насока са достатъчно негативни. Знам, че ще прозвучи като поставяне под общ знаменател, но фактите говорят, че никой не престава да бъде дете, докато родителите му са живи. В мига, в който сте под техния покрив, те рано или късно ще решат, че могат да контролират живота ви така, както когато сте били на 15. С тази разлика, че към настоящия момент вие вече имате деца и собствен авторитет пред тях, който трябва да се пази.
Ще ви разказвам различните епизоди от историята си в "Дневникът на една жена в развод". Всяка сряда само в Jenite.bg!
Ако искате да следите отблизо тази рубрика, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 91 | 2 |
