Преди известно време ви разказахме за мащабния проект на Брандън Стантън Humans Of New York, които отдавна премина границите на американския мегаполис, за да разкаже за живота по време на война и други истории от Близкия изток. Но ето че в настоящето проблемите, които разтърсват тази част от света, намират отражение в почти всяка една територия на Земята.
Клопката на студения свят, предаден от човечността, вече залавя изтерзаните от стоварващите се върху плещите им военни сражения цивилни и на територията, на която някога наивно са мислели, че ще намерят покой. В Турция, в България, в Гърция. Да не забравяме Германия. Изобщо, в цяла Европа. И не само…
Талантливият автор на определено значимия за човечеството проект този път ни отвежда на гръцка територия, за да ни срещне с имигрантите, които се намират в границите на югоизточната европейска държава. По данни от месец юли близо 76 хиляди от всички 150 000 бежанци, потърсили спасение в Европа от началото на годината, са се озовали именно в Гърция. За България числото до края на месец септември е 11 700.
"Взети заедно, тези имигранти са част от най-голямото движение на населението в новата история. Но техните истории са съставени от индивидуални трагедии. В тази мигрантска криза всеки има различна причина да напусне дома си. Както има и милиони разностранни пречки, с които бежанците се сблъскват в търсене на път към един обикновен и по-спокоен живот”, смята Стантън.
Фотографиите от серията са придружени от личните истории на сниманите лица. Те разказват за това какво е да изгубиш най-скъпите си хора в една жестока война, както и споделят мотивите на доброволците, които, напук на изтъканото от предразсъдъци общество, решават да дарят частица от времето или средствата си, за да помогнат на тези, които търсят закрила, единствено защото домът им вече не е тяхното убежище.
"Със съпруга ми продадохме всичко, което имаме, за да можем да си позволим да тръгнем на път. Работехме по 15 часа на ден в Турция, докато съберем достатъчно пари, за да заминем. В лодката, с която пътувахме, трафикантът натъпка 152 души. Когато разбрахме каква е ситуацията, много от нас искаха да се върнат, но ни заплашиха, че който се откаже, няма да си получи парите обратно. Така че нямахме друг избор.
Лодката беше препълнена, а вълните започнаха да влизат в нея. Това накара капитана да принуди всички да изхвърлят багажа си в морето. По едно време се ударихме в скала, но той ни каза да не се тревожим. Водата прииждаше и най-ниското отделение на лодката, в което се намирахме и ние, започна да се пълни. Беше прекалено тясно, не можехме дори да помръднем. Всички започнаха да пищят…
Ние бяхме последните, които се измъкнаха от лодката живи. Съпругът ми ме издърпа през прозореца. Докато бяхме в океана, той свали спасителната си жилетка и я даде на една жена. Плувахме толкова надалеч, колкото можехме. След няколко часа мъжът ми ми каза, че не може да плува повече и просто ще се отпусне, за да си почине. Беше толкова тъмно, че не можехме да видим нищо, а вълните бяха наистина огромни. Чувах го да ме вика, но гласът му се отдалечаваше все повече и повече. В края на краищата, една лодка ме откри. Но никой не успя да открие него…”
"Преди да тръгна за Европа, се върнах в Сирия, за да видя семейството си още веднъж. Докато бях там, спах в плевнята на вуйчо ми, защото полицията всеки ден идваше до дома на баща ми. Най-накрая той ми каза, че ако остана още малко, те ще ме намерят и ще ме убият. Така че се свързах с трафикант и се отправих към Истанбул. Тъкмо се канех да тръгна към Европа, когато получих обаждане от сестра ми. Тя ми каза, че полицаите са пребили жестоко баща ми и ако не изпратя 5000 евро, необходими за операция, той ще умре. Това бяха парите, които бях приготвил за пътуването до Европа. Но какво можех да направя? Нямах избор.
Само две седмици по-късно сестра ми се обади отново, съобщавайки още по-ужасни новини. Брат ми беше убит от "Ислямска държава”, докато работел на нефтеното находище. Открили адреса му от личните му документи и изпратили главата му в бащината ми къща заедно със следното съобщение: "Кюрдите не са мюсюлмани”. Главата на брат ми била открита от по-малката ми сестра. Това се случи преди една година. Оттогава тя не е продумала нито дума.”
"Иска ми се да бях направил повече за нея. Животът ѝ не е нищо повече от една борба. Тя не е изпитвала много щастливи моменти. Никога не е имала шанса да усети вкуса на детството. Когато се качихме на лодката, я чух да казва нещо, което разби сърцето ми. Докато гледаше как тълпата се блъска в майка ѝ, тя извика: "Моля ви, не убивайте мама. Убийте мен вместо нея!”
"В Багдад няма никаква сигурност. Живеехме в постоянен страх. Един ден започнахме да получаваме SMS-и със заплахи, че домът ни ще бъде запален, ако не платим определена сума, а ако съобщим на полицията, ще ни убият. Нямахме към кого да се обърнем за помощ, бяхме доста бедни и без влиятелни приятели. Така че продължихме да получаваме тези съобщения. Бяхме толкова уплашени, че дори не можехме да спим. Не разполагахме със сумата, която искаха от нас - ние едва изхранвахме самите себе си. Така че се опитвахме да се убедим, че тези хора ни лъжат и че няма да направят нищо.
Но сгрешихме. Една нощ се събудихме, докато къщата ни гореше. Едва успяхме да избягаме заедно с децата си. На следващия ден получихме SMS със следното съдържание: "Дайте ни парите или този път наистина ще умрете!” Отговорих, че ще платим скоро. Продадохме всичко, което притежавахме, и заминахме. Решихме, че е по-добре да умрем в лодката, отколкото в Багдад.”
"От планината в близост до дома ни бяха изстрелвани ракети. Шумът от тях беше много силен и всеки път, когато той го чуеше, бягаше в стаята си и затваряше вратата. Разказвахме му измислени истории. Уверявахме го, че няма защо да се тревожи, защото ракетите са много далеч и не могат да ни достигнат. Един ден той чакаше училищния автобус и една ракета удари автобусът, който се намираше пред него. Четирима от приятелите му бяха убити.”
"Имах осем братя и сестри, а баща ми беше фермер. Когато бях на 15 години, заминах за Австралия, защото семейството ми се бореше с глада. Пътувах с лодка в продължение на 40 дни. Когато пристигнах, не можех да си намеря работа. Не говорех английски и се наложи да спя на улицата. Така че знам какво е чувството. Всеки ден карам до пристанището и раздавам хляб на бежанците. Синът ми е моят бизнес партньор. Той винаги казва: "Татко, моля те, хубаво е да помагаме, но не всеки ден”. Но аз все пак ходя всеки ден, защото знам какво е да нямаш нищо.”
Ако тази статия ви е харесала, станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 2 | 0 |
