Вчера цял ден валеше дъжд, времето беше мрачно и ми беше точно като за филм. И понеже все още тече кино-литературният фестивал CineLibri, реших да отида на прожекцията на "Човек на име Уве". Мислех, че ще ми хареса, но той ме покори, разплака ме на няколко пъти и ме накара да разсъждавам над много важни неща.
Накратко, главният герой Уве е особняк на средна възраст, който след смъртта на обичната му съпруга, се затваря в себе си още повече и не желае да допуска никого до себе си. Многократно той се опитваше да се самоубие, защото бе обещал на жена си Соня да я последва възможно най-скоро. Но все не му се отдаваше и чак в края на филма почина от естествена смърт.
Този филм ме накара да помисля над човешките отношения, на това колко е лесно един човек да сложи обвивка и да не иска да я махне, но всъщност отвътре да крие голямо сърце. Нужно е само някой да го види през доспехите на гордостта, които е сложил. В случая имаше такъв човек. За радост съседката на Уве видя, че на този човек най-вероятно нещо му се е случило, за да се затвори така в себе си.
Осъзнах и колко велика е силата на любовта. Колко трябва да обичаш някого и да си се разбирал с него, за да не искаш да живееш с тези, които са останали на Земята, а да искаш да отидеш при него, независимо дали е на по-добро, или по-лошо място. Както самият герой каза във филма: "Преди нея нямаше нищо, след нея също няма". Винаги съм вярвала в тази любов – себедостатъчната, тази, в която има нужда само от двама души, за да бъде всичко наред. Но, когато единият изчезне, тогава картинката се променя. Светлинката, надеждата, опората, крилете.. всичко изчезва. Всичко, което те е крепяло, го няма, а е там, под черната пръст.
Сцените, в които той ходеше до гроба й, поднасяше й цветя, разказваше й за това, което се случва в живота му, докато нея я няма, как скоро ще отиде при нея.. всичко това няма как едновременно да умили и натъжи. "Никога не съм те карал толкова да чакаш", й казваше той.
Има филми, които за два часа ти дават толкова, колкото понякога не можеш да научиш за година в реалния живот. "Човек на име Уве" е от тези филми. Да, признавам си, излязох с насълзени очи (какви ти насълзени, аз ревях!), но понякога е необходимо да научиш нещата по този начин. Страшно въздействащ филм. Препоръчвам Ви го!
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 1 | 0 |
